Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Веднъж, когато Акбар плувал по море, започнала силна буря. Един от слугите му започнал да вика и да крещи от страх, защото до тогава, той никога не е бил в морето и много се изплашил.

Неговите вопли били толкова силни и нетърпими, че Акбар бил готов веднага да го изхвърли зад борда.

Но Бирбал, неговият съветник, го спрял:

– Позволете ми да го успокоя.

След като получил разрешение, Бирбал заповядал на моряците да изхвърлят викащия слуга зад борда. Във водата човекът започнал да крещи и да размахва ръце във водата.

След няколко секунди Бирбал заповядал на моряците да го измъкнат. След като се качил на борда, робът седнал в един ъгъл и млъкнал.

Акбар попитал Бирбал:

– Какво означават всичко това? Защо така постъпи с него?

Бирбал отговорил:

– Ние никога не осъзнаваме колко сме щастливи, докато не попаднем в истинска беда.

Пълен мрак. Смрад и зловония се разнасяха наоколо. Стенещи тела се притискаха едно о друго.  Чуваха се вопли, охкания и ридания.

Сатана, господарят над тъмнината, пристъпи към Хадес и каза:

– Имаше един от юдовото племе на име Исус. Той нарече себе си Божий Син. Но той беше човек, повлиях на  юдеите и те го разпънаха. Сега той е мъртъв, приготви се да го затвориш тук и здраво го вържи.
– Сигурен ли си, че е човек, ами ако наистина е ….? – попита притеснено Хадес.

– Разбира се, че е човек, – самодоволно се усмихна Сатана, – чух го да казва: „Душата ми е прескръбна до смърт“. Знаеш ли колко много проблеми ми създаде между смъртните на земята? Преследваше слугите ми. Ако човек бе сляп, куц, прокажен или нещо подобно, го изцеляваше с една дума, а тези, които бях приготвил да бъдат погребани, ги връщаше отново към живот.

– Нима този човек е бил толкова могъщ, че е вършил такива дела? – попита Хадес. – Не можа ли да му се противопоставиш? Ами ако той е по-силен от теб и те сграбчи в ръцете си?

– Хадес, толкова ли те е страх от него? – скастри го Сатана. – Аз не се уплаших, а работих в сърцата на юдеите и те го разпнаха. По-добре се приготви, като дойде здраво да го вържеш.

Хадес сериозно се притесни:

– Господарю на тъмнината, сине на разрушението, ако той е върнал мнозина към живот, с каква сила ще го задържа тук? Грабването на Лазар ми изглеждаше като лошо предзнаменование, защото не като мъртвец, а като птица отлетя от мен. Размисли добре, над нас е надвиснала опасност. Моля те, не го довеждай тук, защото той ще възкреси всички мъртви.

Докато Сатана и Хадес разговаряха се чу силен глас:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата.

Хадес се разтрепера и побутна Сатана напред:

– Върви и ако можеш му се противопостави.

И Сатана тръгна, а Хадес каза на демоните:

– Залостете добре портите и железните решетки, защото ако той влезе тук, ще ни сполети беда.

Но гласът повтори с авторитет и власт:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата!

Хадес реши да да играе ролята на неразбиращ:

– Че кой е този Цар на славата?

– Непоклатимият и силен Господ, – казаха ангелите.

След тези думи портите се разбиха и железните решетки се счупиха. Всички мъртви, които бяха оковани, излязоха от тъмницата. Царят на славата влезе и всички тъмни места на Хадес се осветиха……

Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?

Разхождах се. Слънцето ласкаво светеше. Усещаше се лек ветрец, а на небето нито един облак. Настроението ми бе отлично. Бавно си вървях и мечтаех.
Внезапен детски рев прекъсна идилията.
На купчина пясък, отчаяно плачеше малко момченце.
При него притичаха две момиченца.
– Момченце, защо плачеш? – попита едната.
– Загубих си топката, – плачейки обясни детето.
Докато първото момиче изяснява при какви обстоятелства и как е загубил малкия топката си, втората успя да я намери.
Момичетата дадоха топката на момченцето и започнали да го успокояват:
– Не плачи, иди си в къщи и мама ще ти даде нещо вкусно.
– Нямам майка! – продължава да подсмърча малкият юнак.
– Е, тогава татко, може да ти даде нещо!
– Нямам баща!
Стана ми тъжно. Толкова е малък, а няма нито майка, нито баща. Животът понякога е доста жесток.
Моите размишления бяха прекъснати от силния вопъл на детето:
– Аз въобще си нямам никой. Всички те отидоха до магазина…..