На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.

Насби при започване на Гражданската война работел в редакцията на „Блейд“ , стар, преуспяващ и много популярен седмичник. Той пуснал едно от писмата на Насби, с което осмивал жестоко привържениците на робовладелския Юг и с това ударил на златна жила. А Насби веднага се прочул.

Избрал този нов път, той нанасял всяка седмица удари на републиканците, привърженици на метежниците робовладелци от Юга.  Писмата му се препечатвали навред, от Атлантическия до Тихия океан, и се четяли с неудържим смях от всички.

По внезапност славата на Насби приличаше на взрив, обхващаш всичко. Скоро му предложили да поеме командуването на рота. Той се съгласи и вече се готвел да замине на фронта, но губернаторът на щата излязъл по-умен от политическите господари на немския поет Кьорнер и унгарския Петьофи, като отказал да подпише назначението на Насби и му заповядал да си остане у дома.

Той бил казал, че на бойното поле Насби ще бъде само един войник с една сабя, а у дома с перото си ще представлява цяла армия, при това с артилерия!

Насби се подчини и продължи да пише парливите си писма.

По времето на царуването на император Александър III войникът Орешкин се напил в кръчмата. Започнал да буйства.
Опитали се да го укротят като му посочили портрета на императора. Пияният се развикал:
– Плюя на вашия император!
Арестували го и завели дело срещу него за оскърбление на императора. Когато Александър се запознал с делото, разбрал, че цялата история не струвала пукната пара. Затова написал в папката: Делото да се прекрати. Орешкин да се освободи. Мои портрети в кръчмите да не се окачват. И заповядал:
– Предайте на Орешкин, че и аз съм се изплюл на него.

Пролет. Края на 80-те години. Долнопробно военно поделение в провинцията. Командването, разхождайки се в близост до казармата, забелязало ледени висулки животозастрашаващи минаващите от долу и веднага се решило да се заеме със случая. Било наредено:
– Изпратете няколко войника и нека да счупят ледените висулки. Вържете здраво войниците, за да не паднат …. не искам никакви инциденти.
Четиредесет минути по-късно запъхтян войник докладвал на командира:
– Нещастен случай! Войник падна от покрив и си счупи крака.
Командирът попитал:
– Как така? Вие не го ли вързахте с въже?!
Войникът смутено признал:
– Вързахме го, но въжето се оказа много дълго…
В шок от инцидента командирът изпратил пострадалия войник в медицинския център и заповядал:
– Вземете раненият на носилка и внимателно го закарайте на лечение.
След двадесет минути дотичал уплашен войник и докладвал:
– Нещастен случай! Когато натоварили раненият в колата, той случайно паднал от носилката и си счупил и другия крак…

Случвало се Фридрих да попита  войниците си как живеят. По-конкретно, краля задавал стандартни въпроси: на колко години е войника, колко години служи във войската, харесва ли му или се оплаква от службата си.
Фридрих не винаги получавал отговор на въпросите си, защото повечето от войниците му били чужденци и не знаели немски, освен основните команди.
Виждайки това, подофицерите накарали войниците си да назубрят отговорите на въпросите, за да могат да отговарят на краля. На последния въпрос трябвало да отговарят с фразата: „Да и двете“.
Веднъж краля изменил последователността на въпросите и ето какво се получило. Краля попитал:
– Колко години служиш във армията?
– 23 години, – отговорил войникът.
Кралят продължил със следващия въпрос:
– На колко си години?
– На 3, – съвсем спокойно отговорил войникът.
Краля погледнал войника и казал:
– Изглежда някой от нас двамата е луд?
Войникът продължил с отговорите на въпросите си:
– Да и двете.