Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

И тази катедрала е пример за така наречената брабантна готика. Построена е през XIV век. Странно е, че тя се смята за една от най-малките църкви в Гент.

Времето за построяването на катедралата се оказало неудачно. Тогава сраната била залята от Реформацията и религиозните борби.

На власт идвали ту католиците, ту протестантите. Освен това  стремително изчезвали парите. В резултат на това  западният портал стоял недовършен, докато не се досетили да го покрият с прост плосък покрив.

Така катедралата Свети Михаил останала недовършена през всичките следващи векове.

И освен недовършената кула, храмът е интересен и с това, че основата му се издига директно от водата.

Насекоми заселили се в таванското помещение на един дом, се оказали толкова трудолюбиви и направили толкова мед, че той започнал да се стича от тавана.

Собствениците на жилището, отдавна забелязали край своя дом много пчели. Един ден съпрузите открили, че полилеите в стаята са залети с някакво лепкаво вещество.

След внимателно проучване на къщата, те открили, че пчелите възползвайки се от това, че домакините не поглеждат на тавана, си устроили голям кошер.

Съпрузите се обърнали към застрахователната компания и нейните служители за този необичаен случай. Били извикани специалисти, които премахнали всички насекоми и поправили повредения таван.

Директор на застрахователната компания се пошегувал, че те често се сблъсквали с такива течове, но не и в случая, където изтичала не вода, а мед.

Рибата поглъща пластмасови частици, защото миришат на водорасли.

Попадайки в морето, частите от пластмаса бързо се покриват с водорасли, и поемат характерната им миризма. По-късно рибите ги възприемат като храна.

За да изяснят това, изследователите поставили пластмасови топки в океана за три седмици. След това ги изплакнали с морска вода и влели тази вода в аквариум с аншои, които в естествената си среда ловуват ракообразни, хранещи се с водорасли.

Изследователите предположили, че аншоите ще се ръководят от характерната миризма на водорасли в търсене на плячка. Именно това и станало. При добавянето на вода, в която били пластмасовите топки, аншоите започнали да проявяват поведение като за лов.

Тъй като самите топки не били сложени в аквариума, визуалният стимул е бил изключен. Във вода, където са били чисти пластмасови топки, те не реагирали.

Преди това бяха предложени няколко обяснения за това явление. Изследователите предполагали, че рибите и морските птици възприемат пакетите за медузи,а  гранулите от пластмаса за хайвер.

Храненето с пластмаси е опасно не само за морските обитатели, но и за хората, които консумират морски дарове, защото не е известно колко микрочастици от пластмаса и химикали заедно с тях получават телата ни.