Беше прекрасен пролетен ден. Следобед. Димитър разхождаше кучето си из квартал.

По пътя срещна дядо, който бе излязъл с внучките си на разходка. Когато приближиха шосето старецът каза на по-малкото момиче:

– Не пресичай преди да дойда и да се огледаме!

Но малката лудетина тичаше към шосето без да се оглежда. Нямаше коли, така че мина безпрепятствено.

Дядото се усмихна и каза на Димитър:

– Все не слуша, какво да я правя.?!

Димитър сериозно се замисли: „Не постъпвам ли и аз така спрямо Божието Слово?Вместо да почерпя мъдрост и да живея според Него, все бързам. На всичкото отгоре съм напълно уверен, че мога да се справя с всичко сам.

Старецът изгледа изпитателно Димитър и сякаш прочел мислите му каза:

– Изправим ли се пред трудностите, едва тогава разбираме, че се нуждаем от Бог, за да преодолеем опасностите и изкушенията.

Димитър наведе виновно глава, а дядото продължи:

– За щастие Бог ни обича, прощава и е грижи за нас, дори когато не му се покоряваме. Аз обичам моята внучка, нищо че е палава, прощавам ѝ всички лудории и не преставам да се грижа за нея.

„Така е, – помисли си Димитър, дори, когато правим глупости, той плаче с нас ако сме се наранили, прощава ни и лекува раните ни. И това прави, защото ни обича“.

–

– Всички мъже са еднакви! Бабо, той трябва да ми каже за първи път „здравей“ и аз вече зная, как той ще се държи по-нататък, какви хуморески ще разказва, как се усмихва, как ще ме докосва, как се сърди и си отива.

– Не говори така, внучке. Всички мъже са различни. Просто на нас ни харесват определен вид мъже. На теб ти харесват скромните и „домошарите“. Тогава защо се сърдиш, че си попаднала пак на такъв, който никъде не иска да излиза и желае да си седи в къщи?

Ако ти избираш мъж, който е „душата на компанията“, то тогава не се изненадвай, че трябва да го делиш с приятелите си, а често и с други приятелки.

Ако обичаш романтиците, то тогава бъди готова не само за свещи, стихове и шампанско, но и с депресии и изчезвания, които той ще обяснява като „творческа криза“.

Избери мъж, за който можеш да бъдеш „като каменна стена“ и не се изненадвай, че не можеш да намериш в тази стена вратата към свободата.

Жените избират подобни мъже, а после са изненадани, че те са еднакви.

Край селото, на брега на реката група почиващи хора с деца отбелязваха юбилея на Надежда Василева.

Юбилярката с малолетната си внучка Наталия влезе в реката. Водата ѝ стигаше до кръста. През това време мъжете от компанията отидоха да поплуват по-нагоре по течението, където бе по-дълбоко.

Изведнъж на Надежда ѝ стана лошо, загуби равновесие и падна в реката. Разбирайки, че няма да може да излезе от водата, тя успя да изтласка внучката си към брега.

Наблизо почиваше Динко, той беше от селото. Чуваха се викове и се виждаха неспокойно сновещи хора край брега:

– Дави се! Надежда ще се удави!

Внучката ѝ, която благополучно бе стигнала брега, крещеше отчаяно:

– Баба потъва, помогнете! Помощ! Баба ще се удави!

Тогава Динко забеляза почти неподвижното тяло на жена в реката. Хвърли се във водата, но лошо си удари единият крак в нещо твърдо, вероятно камък.

„Сега не е време, да гледам какво е станало с крака мии, – помисли си Динко. – Вероятно е някоя дреболия. Важното е да спася жената“.

Много скоро той успя да изкара пострадалата на брега. Жената бе в безсъзнание. Динко освободи белите ѝ дробове от водата, която бе погълнала и Надежда дойде на себе си.

Въпреки, че течението я бе носило само половин километър тя се отърва само с малко натъртвания и синини.

Но Динко си бе счупил крака. Невероятно е, как в това състояние бе успял да извади жената и да ѝ окаже първа помощ.

Кракът на Динко бе гипсиран, тепърва щеше да се възстановява.

Надежда дойде до мъжът, който я бе спасил и сърдечно с много топлота му каза:

– Благодаря ви! Ако не бяхте се намесили навреме, юбилеят ми щеше да се превърне в погребение.

Динко се усмихна. Стисна протегнатата ѝ ръка и каза:

– Важното е, че сте добре. Радвам се, че можах да ви помогна.

А всички около тях се радваха за добрия изход на инцидента, който можеше да завърши много печално.

Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….