Светла, млада и свежа мечтата дошла при човека и го помоли:
– Реализирай ме в живота си, моля те!
– Все още не, – казал човекът, – Аз съм твърде млад за такава мечта.
След известно време Мечтата отново се обърнала към човека:
– Сега вече си възрастен, реализирай ме в живота си.
– Още не е настъпило времето, – оправдал се човекът, – трябва да стъпя здраво на краката си.
– Е какво, не е ли вече време? – подканила Мечтата човека, след като той се стабилизирал в живота.
– Не, не сега, казал човекът, – трябва да подкрепя децата, може би после……
– Може би сега? – попитала Мечтата човека на сватбата на най-малката му дъщеря.
– Не, не сега, – мъжът поклатил глава. – Толкова много неприятности, деца, внуци, нека по-късно…….
– Добре, после…. – въздъхнала Мечтата.
Накрая човекът се пенсионирал. И изведнъж си спомнил за Мечтата.
– Ей, Мечта, къде си? Мисля, че вече е време!
– Вече няма време, – въздъхнала старата, побеляла, грохнала и почти разпаднала се Мечта, – времето мина……

38 украински евреи са преживели нацистката окупация, скривайки се в пещери.

Еврейското семейство Штермер, преживяло страшните години на нацистката окупация под земята. Естер Штермер и нейните шест деца живеели в украинско село. В края на 1941 г. в селото дошли нацисти.

Хиляди евреи били хванати и изпратени в концентрационни лагери. Но Естер успяла да спаси децата си, като се спуснала с тях в пещера, неприспособена за живот. Тази пещера станала надеждно убежище за 38 евреи.

За живота им под земята разказват синовете на Естер Саул и Сам. Единият сега е на 92 години, а другия на 86.

През 2010 г. Саул и Сам отново се спуснали в пещерата, но това направили при снимането на филма „Няма място на земята“.

– Майка ни беше много умна жена. Ако не беше тя, ние отдавна да не сме между живите, –споделя Сам Штермер.

Веднъж немски войник нахлул в пещерата, където се криели евреите. Естер му преградила пътя и казала:

– Не разбираш ли, че фюрерът губи войната, защото ние сме тук?

Можете ли да си представите еврейка, която произнася думата „фюрер“?

До април 1944 г. 38 човека, криещи се в пещерата, са живели като прилепи. Добивайки храната си нощем, привиквайки да живеят в пълна тъмнина.

След войната Саул и Сам заминали за Канада, където основали собствен бизнес.

38-те оцелели в тъмнина добили 125 деца, внуци и правнуци.

Пухкав сняг се стелеше по земята. Диди разбра, че още малко и приказната картина зад прозореца няма вече да се вижда. Момичето погледна светещата звезда на върха на елхата и реши да иде при баба си в кухнята.
Диди погледа как баба й прави празничната торта и каза:
– Бабо, как ми се иска да направят такава машина, в която да сипят брашно, мая и всичко необходимо за една торта. Да натисна бутона и моля, всичко е вече готово! Тогава ти няма да работиш толкова много. Това ще бъде истинско чудо!
– Но защо, скъпа, – уморено се усмихна бабата, – работата не ми тежи. Да ви храня за мен е удоволствие. Когато се върнат от работа татко, мама, брат ти от лекции, всички ще се зарадват на нещо вкусничко. А торта направена без душа, никой няма да хареса. Хубаво е, че няма такава машина, а ако тя се появи, съвсем няма да бъде чудо.
– Как няма да е чудо? – попита изумена Диди.
– Е, не истинско чудо, – поясни бабата.
– Не е истинско чудо ли? Винаги съм мислила, че например, компютъра е  чудо. А кое според теб е истинско чудо?
– Ти си още малка, за да разбереш това, – въздъхна бабата.
– Бабо, моля те, разкажи ми за истинското чудо? – започна да я умолява Диди.
Бабата въздъхна, постави тортата във фурната, изтри ръцете си, седна на дивана до внучката си и с недоверие гледайки към нея каза:
– Няма значение, ти все едно няма да разбереш….
– Ще разбера, моля те, само ми разкажи, – моли Диди баба си.
– Добре, –  примирено прибра ръцете си възрастна жена и започна.
Отдавна, много отдавна, точно преди Рождество, когато времето било снежно и мразовито, една стара бедна жена се връщала от пазара Тя носела старо палто, изтъркани ботуши и плетен шал.. Опитвала да стопли измръзналите си ръце, но нищо не се получавало, старите ръкавици не топлели.
Но не това тревожело старицата. Жената била огорчена от това, че за рождествената трапеза успяла да купи само хляб, а пари, за подаръци на внуците не й останали. А толкова много й се искало да им подари нещо.
Животът им бил тежък и труден. Живеели в една стая, постоянно гладни и им било студено, защото нямали пари за дърва. Бащата една тъмна нощ бил изведен нанякъде и не се върнал., а майката тежко заболяла. Скоро младата жена умряла. А бабата взела внуците си да ги гледа. Самата тя била болна и стара.
Пътят бил хлъзгав и трябвало внимателно да си гледа човек в краката. Изведнъж жената забелязала на тротоара хартийка. Вдигнала я и не повярвала на очите си. Били три лева. По това време тези пари били доста много. Старицата се отправила към магазина, като си представяла колко много неща може да купи. Но нещо я спряло.
По това време на покрива на църквата стоял ангел. Ангелът виждал как душата и се бори с желанието. Желанието казвало:
– Иди бързо в магазина, купи подаръци за внуците си..
Душата я разколебавала:
– Намери собственика им и му ги дай…
С облекчение и радост ангела виждал, че жената клони към идеята да намери собственика. Самата тя бедна и гладна изпитала съжаление към него: „Ами ако, – мислила си жената, човекът загубил тези пари, е правел сметка да купи подарък на децата си и ги е загубил? Мога ли да зарадвам внуците си,  за сметка на чуждата мъка?“
Жената се засрамила, та това не били нейни пари. Но как да намери собственика им посред зима? Какво да прави? Старицата постояла известно време, а после се отправила към църквата. Вратите й били още отворени. Възрастната жена бързо приближила кутията с даренията и пуснала в нея парите.
Ангелът видял как горещи сълзи се стичали по бузите на възрастната жена, когато излизала от храма. Тя виждала внуците си, плачела и се самообвинявала.
Ангелът поискал да помогне на старицата и дълго мислил как да го направи. И изведнъж се сетил, че жената има далечен роднина, втори неин братовчед, но той не я зачитал много. Имал само едни роднини, това били парите. И тялото му и душата му били затлъстели, а край него било само тъмнина и мръсотия. Ангела се усъмнил в изхода на намеренията си, но се укрепил в Бога и полетял към братовчеда на тази жена.
Той през това време се бил затворил в дома си и броял пари. Проверявал колко са се прибавили през тази година. Ангелът започнал да обикаля около дома му…… Изведнъж мъжът си спомнил, че има братовчедка, която отдавна не е виждал….
Засмял се ангелът, когато видял как мъжа влязъл в магазина, накупил много неща, сложил ги в една чанта и се запътил към дома на братовчедка си.
А старицата в това време пристигнала в квартирата си, бавно се съблякла и унило тръгнала към стаята. Внуците вече спели. Уморена, тъжна и разстроена, седнала на стола и запалила свещта на масата.
Гледала пламъка и си спомняла миналото. Родният и дом, щедрите угощения за бедните, как се готвели за Рождество.. Колко много й се искало да подари на внуците си частица от това, което тя е видяла в детството си….
Изведнъж някой почукал несмело на вратата. Станала старицата да види кой е дошъл. Тя била изненадана, когато видяла на прага пълен мъж с очи, подпухнали от мазнина. В него тя едва познала братовчед си, когото не била виждала от младостта си.
Той коленичил пред нея  и й  казал, че през всичките тези години е постъпвал неправилно. Те седнали на празната маса един до друг и заплакали.
На следващата сутрин, когато децата се събудили видели в ъгъла красиво украсена елха и планина от подаръци. В стаята било топло и уютно.
На вратата стояла старицата и братовчед й облени в сълзи от радост. Радвали се и ангелите като гледали поправели я се скъперник и умеещата да прощава добра жена.

Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.