Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Ти порастваш, правиш кариера, създаваш семейство. Мислиш, че всичко си постигнал сам и все пак … идва момент, когато осъзнаваш, на колко много хора си задължен за успехите си.
Не става дума само за благодарност, а за това, че хората са свързани един със друг, те си взаимодействат.
Осъзнавайки това по друг начин започваш да гледаш на околните, на родителите, учителите….
Вероятно виждаш, че твоето поведение към хората около теб е модел на взаимоотношения, които си възприел от родителите си. Ти не веднъж си ги виждал как разговарят на улицата, в магазина, на бензиностанцията и неволно ги имитираш, но по свой начин.
И един ден осъзнаваш, че децата ти ще копират твоите действия. Ясно е, че и най-добрия родител, не винаги действа по правилния начин. Оправдавайки се с умора, недостиг на сили, болест, изключва дадено искане на детето или изобщо не му обръща внимание…., а после?
Такъв момент остава като неприятен спомен за детето през дългите години на съществуването му. То се мъчи да го забрави, но колкото е по-неприятен, толкова по-дълбоко се врязва в паметта му.
Как ли ще ни запомнят нашите деца?

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Екип от психолози и невролози от Националния университет на Сингапур са разбрали, че ако някой изкрещи „О“, той ще чувства много по-малко болка.
Според изследователите, такива викове пречат на съобщенията за болка, пътуващи до мозъка. По-рано биолозите са предполагали, че хората са крещили, за да предупредят другите за опасност.
Ново проучване е показало, че в действителност, вика помага да отвлече вниманието от чувството за болка.
Изследователите наблюдавали 56 доброволци, които са били принудени да държат ръцете си в студена вода.
Няколко експерименти били повторени и някои от участниците е трябвало да запазят мълчание, а други имали право да крещят. Резултатите показват, че когато хората имали възможност да викат, издържали на болка за по-дълги периоди от време.
Учените доказали, че този вик, сам по себе си, е мощен аналгетик. Един прост звук, помага на хората да се справят с болката.
Точно как работи този процес психолозите не знаят, но мислят, че викът изпратен към мозъка пречи на съобщението за болка.