Учените установили, че кратката почивка след тежка безсънна нощ може да помогне за нормализиране на хормоналния фон на организма и значително да подобри самочувствието на човека.
Учените са провели експеримент с 11 доброволци. След нощен сън, ограничен до два часа, при доброволците се наблюдавало увеличение нивото на норадреналина в кръвта, а също и повишаване на нивото на интерлевкин-6.
Норадреналинът се изработва в организма в стресови ситуации, при шок, загуба на кръв, изгаряния, нервно пренапрежение. Интерлевкин-6 стимулира имунния отговор, мобилизира енергията, която води до повишаване на телесната температура.
Две получасови почивки сън след безсънна нощ възвръщат всички показатели на организма в норма.
Изследователите твърдят, че резултатите от тяхната работа трябва да вземат под внимание всички, които страдат от недостиг на сън.

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Ти порастваш, правиш кариера, създаваш семейство. Мислиш, че всичко си постигнал сам и все пак … идва момент, когато осъзнаваш, на колко много хора си задължен за успехите си.
Не става дума само за благодарност, а за това, че хората са свързани един със друг, те си взаимодействат.
Осъзнавайки това по друг начин започваш да гледаш на околните, на родителите, учителите….
Вероятно виждаш, че твоето поведение към хората около теб е модел на взаимоотношения, които си възприел от родителите си. Ти не веднъж си ги виждал как разговарят на улицата, в магазина, на бензиностанцията и неволно ги имитираш, но по свой начин.
И един ден осъзнаваш, че децата ти ще копират твоите действия. Ясно е, че и най-добрия родител, не винаги действа по правилния начин. Оправдавайки се с умора, недостиг на сили, болест, изключва дадено искане на детето или изобщо не му обръща внимание…., а после?
Такъв момент остава като неприятен спомен за детето през дългите години на съществуването му. То се мъчи да го забрави, но колкото е по-неприятен, толкова по-дълбоко се врязва в паметта му.
Как ли ще ни запомнят нашите деца?

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?