Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.

Учените са заявили, че смартфон лежащ близо до човека, му отвличат вниманието и снижава познавателните му способности, дори и да е изключен.

Изследователите са провели експеримент, в хода на който участниците трябвало да изпълнят задача, за която се изисква висока концентрация.

Всеки от участващите трябвало да постави смартфона си: на безвучен режим, да го премести в другата стая, да го сложи в джоба или чантата си.

Най-добре със задачата са се справили тези, чийто смартфони се намирали в другата стая.

Според учените, присъствието на смартфон до човека му отвлича вниманието и намалява познавателните му способности. Те са уверени, че част от умствените усилия на човека са насочени към следенето на смартфона. А това гарантира по-малко умствени усилия необходими за изпълнението на задачата.

Многозадачността е свещения Граал на всички работници. Новото изследване е показало, че изпълняването на няколко работи едновременно може да бъде много ефективно.

Въпреки, че многозадачността е много необходима способност, много от нас не могат да я достигнат. Вместо паралелно да се занимаваме с две неща, ние тичаме от едното на другото, принуждавайки се всеки път да превключваме концентрацията на вниманието си.

Това снижава производителността, примерно, до 40 процента, което определено не е идеален вариант.

Учени от университета в Тел Авив са открили, че „възобновяването на научени знания“ водят до по-ефективна многозадачност.

Те научили участниците в експеримента да пишат на клавиатурата последователност от числа с едната ръка. След месец освен тази задача, те трябвало да пишат и редица от цифри с другата ръка.

Използвайки механизма за повторно активиране, хората биха могли да изпълняват две действия.

Донка е интересна жена, все ще се забърка в нещо, а после ще съжалява.

Една сутрин бе излязла за работа и отиваше към спирката.

През нощта бе вала силен дъжд и навсякъде имаше кал и локви.

Приближаваше един от градските автобуси. Гледа Донка запъхтян мъж тича насам, а след него двама полицая. Те пъхтят след него, а лицата им бяха напрегнати.

Донка си помисли: „Ще помогна на полицаите да хванат престъпника“.

Речено сторено. Когато мъжът я наближил, тя му подложи крак и мъжът падна в близката локва.

Но полицаите ги подминаха, без да им обърнат внимание и продължиха да тичат право към автобуса.

Човекът стана от локвата, потърси с очи глупака, който му погоди този номер и когато видя Донка на среща си и зашлеви един шамар.

А ето каква била работата. Мъжът и полицаите закъсняваха за работа и тичаха да хванат автобуса.

Мъжът явно закъсня за работа, защото отиде да се преоблече, а помощничката се оказа с насинено око.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.