В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Такива хора предизвикват всеобщ интерес. Изненадват, а понякога пораждат усмивка. Такива лица на земята можеш да преброиш на пръсти.
Каня ви, да се запознаете с един от тях – Метайоси Мицуо, така наречения японски бог.
Той е ексцентричен японски политик, убеден, че е Христос.
Съгласно неговата политическа програма, той ще оглави Страшния съд подобно на Христос, но използвайки политическата система и законодателството на страната за това.
Първата стъпка на „спасителят“ е да стане министър председател на страната.
След това Мецуо планира да му предложат да углави ООН, а след това да стане владетел и управник на света.
И той ще управлява съгласно своите политически и религиозни възгледи.

Някога в Дания се възцарил крал Кнут, когото наричали „великия владетел на моретата“.
Веднъж Кнут стоял на брега на морето, заобиколен от неговата свита. Те възхвалявали силата на краля, казвайки, че той справедливо се нарича повелител на моретата и че за него нищо не е невъзможно на земята, защото той е всемогъщ. Слушайки тези думи, кралят казал:
– Донеси ми моето кресло и го постави тук на ръба на тази скала.
Донесли креслото, владетелят седнал отново и започнал да гледа към морето. В същото време, се вдигнал силен вятърът  и вълните започнали шумно да се удрят в брега.
– Не смей да приближаваш до мен, море! – Зловещо закрещял Кнут. – В края на краищата, то трябва да изпълни волята ми, не е ли така? – попитал краля придворните
Те се поклонили мълчаливо на краля в знак на съгласие.
– Тогава елате по-близо до мен, моите приятели, по-близо.
Придворните пристъпили напред.
A бурята в морето ставала все по-силна и по-силна. Вълните като луди, се втурвали към брега. Страхливите придворни тръпнели от страха, но не смеели да се отдръпнат, а краля седял и като че ли нищо не забелязавал.
Но една вълна толкова силно ударили брега, че всички били повалени във водата. Придворните извикали от страх и отскочили назад.
– Как може да стоите до мен и да се страхувате от морето? – Попитал краля. – Не казахте ли вие, че аз съм повелител на моретата и ветровете?
Придворните мълчали. Тогава Кнут се изправил и посочвайки себе си, казал:
– Вижте – това е вашия крал.
После вдигнал ръка към небето и добавил:
– А там е вашият Бог! Ако Кнут е всемогъщ владетел на морето, то щеше да го слуша. Има само един истински Бог, който е всемогъщ и на който ветровете, морето, хората и всичко останало Му се подиняват.

За да подготви за бъдещото престолонаследника, крал Цao го изпратил до мъдреца Пан Ки. Като пристигал при мъдреца, принца бил изпратен да отиде сам в гората. След една година, престолонаследникът трябвало да се върне обратно и да опише звуците, които е чул в гората.
Година по-късно принцът се върна и казал на Пан Ки:
– Чух песента на кукувицата, шумоленето на листата, бръмченето на колибрито, жуженето на пчелите и шепота на вятъра.
Този отговор не удовлетворил мъдреца и той отново изпратил принца в гората. В продължение на няколко дни и нощи подред, младият принц седял сам в гората и слушал звуците, които звучали в гората. Но не съм чул нищо ново.
Една сутрин принца тихо седял под дърветата и тогава започнал да разграничава слаби звуци, които никога преди не бил чувал. Колкото повече слушал, толкова по-ясни ставали звуци. Усещането за просветление обгърнало принца.
Той отишъл при Пан Ки и почтително му казал:
– Чух нечути звуци, как цветята се отваря, как слънцето затопля земята, тревата поглъща утринната роса, …..
Мъдрецът кимнал с глава:
– Да чуваш нечутото, това е необходимо изискване за всеки добър владетел. Само когато владетелят се научи да чува сърцата на хората, не озвучените им чувства, а неизказаната болка и неизречените жалби, той ще бъде в състояние да вдъхне доверие на народа си, да разбира, когато нещо не е наред и ще узнава истинските нужди на своите граждани. Държавите се провалят, когато техните лидери слушат само за повърхностни думи и не проникват дълбоко в душите на хората, за да чуят техните истински мнения, чувства и желания.

Тази статуя е била поръчана от Пиеро де Медичи.
През зимата на 1494 г. във Флоренция имало обилен снеговалеж.
Владетелят на Флорентинската република Пиеро де Медичи, влязъл в историята като Пиеро Нещастния, извикал Микеланджело и му поръчал да направи статуя от сняг.
Поръчката била извършена и съвременниците  отбелязали красотата ѝ.
Но никакви сведения за това, как е изглеждала статуята и кой е бил изобразен на нея, не са се запазили.