Силните хора не се оплакват. Това е загуба на сили.
Погледнете заобикалящата ви среда. Много често ни се случва да се сблъскваме с хора, които се оплакват. Дали заради здравето си или недостига от материални средства няма значение списъкът е доста дълъг. В числото на оплакващите влизат, както роднините, така приятелите, съседите и съвсем непознати хора.
Освен това хора, които постоянно правят това, се оказва, че не успяват в нищо. Те се оплакват от правителството, от идиотския началник, ….за тях цялата вселена е несправедлива.
Направи следното. Вземи един лист и напиши поне пет причини, поради които не сте успели в нещо. Погледнете тези причини внимателно и…вземете химикала и ги зачертайте с голям дебел кръст и изпишете на листа голямо „Аз“.  Да, вие сте единствената причина, за да не успеете. Вие самите сте отговорни за всичко ставащо в живота ви.
Не прехвърляйте вината на другите, те могат да отговарят само за своите постъпки.
Силните хора поемат пълна отговорност за своите действия и резултатите, които получават, независимо дали са положителни или отрицателни.
Не трябва да обвинявате другите хора. Ако сте сбъркали намерете в себе си сили да признаете всяка грешка и проблем възникващ във вашия живот. Преди всичко това е ваша вина. Разбира се, че е по лесно отговорността да хвърлиш върху някой друг, вместо да признаеш вината си за станалото. Да, това е лесно, но то няма да ти помогне да успяваш занапред.
Станете отговорни за действията си и това непременно ще ви помогне да успявате във всяко нещо. Не се колебайте, всичко зависи от вас!

– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….

Един учител учил учениците си, че чувството за вината във всичките си проявления е пагубно чувство, което трябва да се избягва.
– Но не трябва ли да мразим лошите си дела?- попитал един ученик.
Учителят тъжно поклатил глава:
– Ако ти постоянно се упрекваш за своята вина и не можеш да си простиш това, което си направил, то ти не мразиш постъпката си, а самият себе си.

Горещината ни изненада през късните есенни дни. Това, като че ли допълваше притесненията на едра с посивели коси жена. Тя седеше и чакаше мъжа си да дойде след повикването на лекаря.
Мислите й прескачаха като светкавица в главата й: „Дано не е нещо сериозно…..Какво ли стана с детето на брат ми, какво нещо само на четири годинки е…..Дъщерята дали се е прибрала?….Забравих да и оставя бележка….дано не се е притеснила, че ме няма в къщи“.
Изведнъж близката врява, която огласяше помещението я изкара от размислите й.
Хора на средна възраст, мъж и две жени силно крещяха на възрастна жена, облечена в протъркан халат и избеляла пижама, свила се на две в количка, слушаща тъжно упреците им.
Думите на тези хора заливаха болната:
– Защо не ни каза? Все мълчиш и нищо не казваш. Защо все в последният момент ще ни уведомяват? Да беше казала по-рано щяхме да дойдем дати помогнем……
Вместо думи на съчувствие и подкрепа се лееше поток от обвинения и оскърбления.
Жената станала неволен свидетел на свадата не се сдържа и като почна…..
– Не ви ли е срам, да се нахвърляте така върху нея. Та тя е мълчала и не е казала, за да не ви притеснява. Знаела е, че всеки от вас си има достатъчно грижи и не е искала да добавя допълнителен товар в живота ви. Погрижете се за нея, успокойте я! Та тя ви е майка.
Някакво чувство на вина мина през лицата на хората. Говора им стана тих, спокоен, излъчващ мир и любов.
Жената ги гледаше, а потока от мисли пое в ново русло: „Нима човек, когато се чувствува виновен и гузен, трябва да се нахвърля върху другите с обвинения? Това ли е защитата им?….Хубаво е, че хората се осъзнават и намират правилния път“.

Млад наскоро назначен мениджър в ръководството на IBM направил голяма грешка. Той направил сделка от, която фирмата загубила 10 милиона долара. Когато служителят разбрал това, било вече късно, парите „отишли на кино“.
Влизайки в кабинета на директора и осъзнавайки своята вина, той не дочакал какво ше му кажат и започнал:
– Разбирам, че вие искате да ме уволните. Признавам вината си и приемам решението ви.
– Да ви уволня? – казал ръководителят. – Ние току що загубихме 10 милиона долара за вашето обучение и нямаме право да изхвърляме толкова скъпоценен кадър. Отивайте да работите!