Тя седна на леглото. Отлично знаеше, че е направил всичко според силите си, но трябваше да му обясни. А за това трябваше да събере много смелост. Не беше сигурна дали ще успее, да признае, че е слаба жена, която зависи от него.
– Вината не е твоя…., – започна тя. Всяка дума изговаряше бавно и мъчително. – Моя е. Напълно отчаяна съм, защото не успявам да се справя.
– С кое да се справиш?
– Да живея с тази мисъл. Толкова ми е …. трудно. – Очите й се напълниха със сълзи. – Усещам, че не съм това, което искаш. Не мога…..
– Винаги си била това, съм искал.
– Не е вярно, не бях. Ти искаше и нея. А сега ….. през всичкото време, докато сме заедно, докато се любим, мисля за нея. По-точно виждам ви двамата заедно. С какво те е привлякла? С какво те е спечелила? Какво се е досетила, че ти харесва, а аз дори не съм забелязала …..
– Мила, защо говориш така?
– Не, изслушай ме. Опитай се да ме разбереш. За това съм толкова ревнива и уплашена…. Наблюдавам се …… Просто не мога. – Сълзите й се стичаха по бузите и тя гневно ги изтри. – Трудно ми е. Всичко това е ужасно. Отчаяна съм, не мога да се понасям.
Той се протегна и нежно докосна лицето й.
– Разбирам те. И аз съм отчаян. Никога не съм желал друга жена, колкото теб. Онова, което се случи, беше бягство …. Няма да се преструвам, че това не беше единствената причина, – той й се усмихна. – Не съм най-добрия пример за съпруг, но имам чувството, че винаги ме оставаш на последно място. В емоционално отношение ти напълно ме пренебрегваш, за да се занимаваш с нещо друго. Може би съм прекалено взискателен и ти отнемам прекалено много време, но не мога да живея така. Ако някой ме постави на първо място, усещам се невероятен. Но това не бе достатъчно. Исках теб. Нямаш представа колко много те обичам….
– Наистина ли?
– Разбира се, че те обичам. Навярно се питаш, как тогава е възможно да съм ти изневерил. Случи се, защото не можех да имам теб, както едно време. Това не е извинение …. съжалявам за начин, по който постъпих… Обичам те и се нуждая от теб. Ти просто се отдръпна от живота ми.  Държеше се чудесно след всичко, което се случи. Допусна ме обратно при себе си и продължи да бъдеш добра съпруга, за която всички ми завиждаха, но аз изгубих сърцето ти.
– Не не си ме загубил. Просто се бях свила. Само така можех да се преборя с болката, като се преструвам на недосегаема пред всички. „Да той е имал флирт, но аз не съм от тези, които не могат да преживеят изневярата“.
– Признавам, че се справи много добре. Бях започнал да мисля: „След като тя се справя със всичко това, на нея не й пука за мен“.
Тя седеше без да откъсва очи от него.
– Аз съм кривнал, а ти си се отказала от куп други неща, – неспокойно продължаваше да разсъждава на глас. – Но сега поне знам какво да направя. Знам колко е било трудно всичко това за теб, но разбирам, че още ме обичаш.
Протегна ръце, обви нежно тялото й, а тя потъна занемяла в прегръдката му….. За първи път тя остави огорчението и гнева. Почувства се обичана и спокойна, а той й се усмихваше щастливо……

Синът на един беден обущар, дванадесетгодишният Яша, играел с децата на улицата и счупил с топка стъклената витрина на магазина. Децата веднага се разбягали. Яша също искал да избяга, но си помислил: „Не е ли по-добре да отида в магазина и да призная вината си?“
Той така и направил. Отишъл при собственикът на магазина и му казал, че без да иска е разбил витрината. Помолил го да му даде такава работа, с която може да изплати счупеното.
Собственикът харесал момчето. Той се съгласил да му даде работа и без това се нуждаел от помощник в магазина. Когато Яша изработил нужната сума за счупеното стъкло, собственикът на магазина му предложил да остане на работа при него срещу заплащане. Яша веднага се съгласил, тъй като родителите му били много бедни, а той трябвало някъде да изкара за прехраната си. Така момчето било възнаградено за своята честност и признание за вината си.
Бог богато възнаграждава всеки искрено покаял се с вечен живот, а също с подкрепа и помощ, докато е на тази земя.
Когато човек сбърка съвестта го гризе, ако не я подтисне сърцето му се съкрушава, той признава вината си и поправя последствията от грешката. Нека да не чакаме да ни изобличат, че сме сбъркали, а да признаем вината си и да възстановим щетите на засегнатия.

Военната наука е успяла много по-малко в процесите за усъвършенстване на човешкия организъм, отколкото за неговото разрушаване. И това съвсем не е изненадващо. Не става дума за кръвожадност, просто генните манипулации по-лесно повреждат ДНК, отколкото вграждането на нужни гени.
През 2010 г. в Бостън на научна конференция по генна терапия са обсъдили темата за лечение на мускулна дистрофия. Един от ораторите казал, че той е създадена вирусна технология, променяща ДНК, която лесно може да причини сериозни мускулни увреждания. Тази мутация прави животно или човек напълно безпомощни.
Използвайки модерната гена терапия, може да се причини рак, слепота или шизофрения. Така, че новата световна война може да започне с мощен мутаген пуснат във водата или храната и ще превърне милиони хора в слабоумни идиоти. Естествено, вината ще поеме непозната досега терористична група или вездесъщият „Ал Кайда“.
Това манипулиране на ДНК не става само в САЩ, но и в лабораториите на други страни, като Русия, Китай, Индия, Япония и др.
Така че ние може да бъде на ръба на нова Студена война чрез методи, които превръщат своите собствени граждани в умни атлети, а останалите хора в дистрофични идиоти.

Злоупотребата с обществени средства е станала едно от най-тежките престъпления на нашето време. Ако не бъде възпряно бързо и решително, то ще съсипе нашите институции.
Държава, подкопана от корупция, губи своята жизнеспособност и може да рухне при първия натиск.
Обществото има голяма вина за подобно престъпление и за други от подобен характер. То дълго време гледа доста безразлично на злоупотребите от страна на длъжностни лица.
Сега се нуждаем  от по-висок и по-чист политически морал, от строго обществено мнение, което ще бележи с позор всеки, дръзнал да посегне на държавни средства.
Тъкмо липсата на такъв морал и на такова обществено мнение са направили възможни такива престъпления.

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.