Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Екип от психолози и невролози от Националния университет на Сингапур са разбрали, че ако някой изкрещи „О“, той ще чувства много по-малко болка.
Според изследователите, такива викове пречат на съобщенията за болка, пътуващи до мозъка. По-рано биолозите са предполагали, че хората са крещили, за да предупредят другите за опасност.
Ново проучване е показало, че в действителност, вика помага да отвлече вниманието от чувството за болка.
Изследователите наблюдавали 56 доброволци, които са били принудени да държат ръцете си в студена вода.
Няколко експерименти били повторени и някои от участниците е трябвало да запазят мълчание, а други имали право да крещят. Резултатите показват, че когато хората имали възможност да викат, издържали на болка за по-дълги периоди от време.
Учените доказали, че този вик, сам по себе си, е мощен аналгетик. Един прост звук, помага на хората да се справят с болката.
Точно как работи този процес психолозите не знаят, но мислят, че викът изпратен към мозъка пречи на съобщението за болка.

Болката беше притъпила сетивата ѝ. Златка знаеше, че край нея се движат хора в бели престилки, готови всеки момент да ѝ окажат помощ.

– Добре, вече сме готови, – чуваше тя окуражителе глас край себе си.  – Още едно напъване….браво, много добре, ето главичката се показва. Почини малко. Давай отново…хайде, точно така, браво, така….

Настана тишина. Болката изчезна. Златка отново различи очертанията на стаята. Симо, мъжът ѝ, се усмихваше. По лицето му се стичаха сълзи.

Чу се плач, остър, победоносен вик на новороденото. И тогава заваляха поздравления:

– Браво! Честито!….

До нея долетя глас:

– Три килограма и осемстотин грама, и цели 52 сантиметра. Каква е красавица само, – това беше гласът на медицинската сестра, която седеше през цялото време до нея, окуражаваше я, вдъхваше и увереност.

Симо целуна жена си и главичката на бебето, след това каза очарован:

– Обичам те!…- Задавен от сълзи прибави. – Много те обичам!

– Започвайте от сега да стягате сватбата, – пошегува се акушерката.

– Каква сватба? – недоумяваше Златка.

Но когато ѝ подадоха бебето тя трепна:

– Момиченце! Защо никой не ми каза?

Златка погледна мъжа си:

– Симо, разбра ли че е момиченце?

– Да, знам, – усмихваше ѝ се той.

– Нали …. нямаш нищо против, че не е момченце?

– Не, разбира се!

Той се бе привел към бебето, усмихваше му се и го галеше по бузката.

– Невероятна красавица е! Не мога да повярвам, – възторжено каза мъжът ѝ.- Да имам нещо против ли? Че защо? Момичетата са много по-забавни.

Златка погледна бебето и то я погледна. В този момент любовта сграбчи сърцето ѝ и го преобрази. Галеше малката главица на дъщеря си, гледаше малките ѝ пръсчета обвили показалеца ѝ и целия свят се промени.

Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Тъгуваме и ние не знае по кого точно, никога няма да ги видим. Само болка ни пронизва и спира дъха ни.
Непознати и неизвестни, но нещастни и самотни. Никога няма да бъде както преди, душата им е дълбоко наранена.
Не ви чуват, сърцата ви не разбраха, не ви защитиха и не ви запазиха. Като миг се стопи миналото, сега вместо домове има пепел.
Страх и омраза, огорчение, отчаяние, вик за помощ в света на неизвестното.
Човек човека измъчва, съсипва го до смърт, колко е нечестно всичко това…..
Украйна, Украйна, какво направиха с теб!