Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Тъгуваме и ние не знае по кого точно, никога няма да ги видим. Само болка ни пронизва и спира дъха ни.
Непознати и неизвестни, но нещастни и самотни. Никога няма да бъде както преди, душата им е дълбоко наранена.
Не ви чуват, сърцата ви не разбраха, не ви защитиха и не ви запазиха. Като миг се стопи миналото, сега вместо домове има пепел.
Страх и омраза, огорчение, отчаяние, вик за помощ в света на неизвестното.
Човек човека измъчва, съсипва го до смърт, колко е нечестно всичко това…..
Украйна, Украйна, какво направиха с теб!

Двама приятели разговаряли. Единият настойчиво твърдял:
– Аз трябва непременно да скоча в тази пропаст.
– Но защо ще го правиш? – опитвал се да го спре другият, поразен от неочакваното му решение. – Ти ще се убиеш!
– Първо, там на дъното на пропастта има зелена трева, аз ще мога да развъждам животни. Освен това там има прекрасна гора, така че ще си построя дом. А освен това там има ручей, ще направя градина и ще отглеждам плодове и зеленчуци. Няма какво повече да чакам, скачам! Другият се опитал да го задържи, но той се откъснал от ръцете му и с радостен вик скочил в пропастта.
Дом така и не построил …..

Тя роди отново и донесе новороденото у дома. От време на време излизаше, буташе количката, разхождайки децата, а ръцете и скута ѝ бяха винаги заети.

Живота ѝ по това време беше само допир. По цял ден вземаше чинии или съдове, които трябваше да измие и прибере. Ръцете ѝ нежно докосваха главите на децата хлъзгави от шампоана във ваната. С много любов галеше лицата им и почистваше акото по задничетата им. Смело вдигаше тежкото мокро пране…..

Понякога присядаше за десетина минути, докато децата си играеха. А когато някое от тях паднеше, изчистваше калта, почистваше раната, а на ожуленото място лепваше пластир. Обърсваше мократа буза, по която още се стичаха малки сълзици, връзваше развързалата се връзка на обувката и нежно притискаше към себе си малкото телце, което успокоено от допира ѝ, спираше да хлипа.

Когато той се прибираше от работа след дългите часове работа, тя докосваше буйните му кичури коса, едва наболата брадичка и грапавите му изморени ръце. Наблюдаваше го как вдига високо децата над главата си, как грубото му лице се отърква о нежните им личица и издаваше радостен вик и писък заедно с малките, като съпровождаше всичко това с пляскане на ръцете си.

Ако не беше много изтощен от работа, той я докосваше. В този свят на допира, подвижното пространство между двамата се затваряше в ласка, водеща до привичното освобождение.

Всички около нея я ближеха, дъвчеха, целуваха, дърпаха и разсипваха върху нея какво ли не: сок, мляко, урина, мръсна вода, ……

Тя не спираше да мие и пере цели планини от дрехи. Сменяше чаршафите и лигавниците. Търкаше и бърше телата им.

Иска и се да бъде чиста, да ги почисти и тях, но в мига преди да събере сили, да изпере и измие всичко, веднага следва нова проява на „доброта“, която я потопяваше отново…..

Жената на стрелочник донесла обяд на мъжа си и останала доста изненадана, като не го намерила в кабинката му. Чула приближаващ се влак. Очаквайки, че мъжът й може да остане без работа, ако не е на поста си, тя взела бързо сигнален флаг и хукнала към железопътната линия.
Вече се чувал грохот от приближаващия влак. Изведнъж се раздал пронизителен сигнал, колелата забавили движението си и влака спрял. Началникът на влака и обслужващия персонал изскочили от вагоните и учудени попитали жената, защо сигнализира с червения флаг. Оказало се, че тя не знаела кой флаг за какво е и взела първият, който й попаднал.
Нещастната жена разказала за изчезването на съпруга си. Скоро нейните думи били прекъснати от тревожен вик. Някакъв човек с вързани крака и ръце лежал на релсите. Всички хукнали към този човек. Вързаният човек се оказал изгубения стрелочник. Двама зложелатели си отмъстили по такъв начин на мъжа за това, че не взел участие в запоя им.
Няколко минути по-късно стрелочникът и жена му горещо благодарили на Бога за избавлението и спасението от неизбежната смърт.
Спасението и избавлението на човека от опасност е Божие дело. Това не е по силите на човек, но за Бог всичко е възможно. Ако се надяваме само на себе си, ще се провалим. Само Божията любов и благодат могат да ни избавят от неприятностите и да ни спаси.