В последно време Даря и Тони имаха големи трудности да бъдат родители. Дали защото дъщерите им влизаха в онази опасна възраст, когато децата се чувстват независими и дават отпор на родителите си?! Не знам, но проблемите във взаимоотношенията им с подрастващото поколение бяха налице.

Те нямаха повече сили за пререкания, спорове и недоизказани мисли. Бяха напълно изтощени.

Една вечер Даря предложи на съпруга си:

– Хайде да помолим Бог да ни направи такива родители, каквито трябва да бъдем.

Тони веднага се съгласи и двамата застанаха на колене.

– Господи, – започна Даря, – имаме проблем с децата, когато излизаме от къщи и ги водим на училище. Всички се разстройваме, а дъщерите ни редовно се разплакват. Научи ни как да постъпваме с тях. Искаме да бъдем такива родители, каквито Ти желаеш да бъдем…..

След молитвата на Даря и дойде чудесна идея и тя реши да я изпробва.

Сутринта в кутиите за храна на децата тя сложи по две шоколадови сърца.

Когато Нина понечи да се разплаче и прояви своя инат да излезе от колата, Даря се наведе над ухото ѝ и тихо прошепна:

– Двете шоколадови сърца, които намери в кутията си за храна не те ли подсещат за нещо?

Нина неочаквано се усмихна и дяволито погледна майка си, а сестра ѝ, която бе чула какво каза майка ѝ бързо отговори:

– Ти и татко много ни обичате. И каквото и да направим, това няма да промени чувствата ви към нас.

Постепенно нещата се промениха и двете момичета престанаха да плачат и капризничат.

Навярно си оплескал не едно и две неща, а вероятно са те предавали не веднъж, но знам едно, че твоят Баща те обича и нищо не може да промени любовта Му.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.