Сутринта на 19 февруари 1942 г. канадския град Уинипег е бил нападнат от войски в германски униформи.

Съпротивлението на гарнизона било бързо „смачкано“ и нашествениците се пръснали из целия район. Градът бил  преименуван на Гимлерщадт.

Държавните знамена на зданията били заменени със флагове, на които имало пречупени кръстове.

„Нацистите“ арестували много длъжностни лица. Били установени окупационни закони. Пуснали в обръщение райхсмарки и дори започнали да плячкосват домове и магазини.

Вечерта инсценировката  била прекратена и организаторите на акцията провели на улиците на Уинипег парад с лозунги: „Това не трябва да се повтаря“ и „Купувайте военни облигации“.

В резултат на това властите на провинция Манитоба преизпълнили плана за привличане на средства от населението чрез облигации.

Попаднала рибка от аквариума в реката.

Заобиколили я местните риби. Учудили се на чудната ѝ окраска и я попитали:

– Как живееше в аквариума?

– Добре, – спомнила си топлия и уютен аквариум и треперейки от студ, новопристигналата рибка се оплакала. – Едно беше лошо, че ни хранеха само веднъж на ден.

– Е при нас нещата са по-прости, – успокоили я рибите. – Яж колкото искаш, разбира се, ако можеш…..

И рибите са втурнали да си търсят храна.

Смисълът на последните думи рибата от аквариума разбрала вечерта, когато трябвало да срещне нощта полугладна.

Тогава тя разбрала, че е била неблагодарна за всичко, което ѝ се е давало даром.

Една вечер, когато една жена се връщала от богослужение, забелязала, че след нея върви лъв.

И тя си помислила:

“ Ето рикаещ лъв ме атакува в телесен образ….“

Звъннала на пастора си да я подкрепи в молитва.

А пасторът бързо ѝ казал:

– По-бързо бягайте от там! Скоро по телевизора съобщиха, че лъв е избягал от зоологическата градина.

Група мъже тръгнаха на поход. Вечерта седнаха уморени край пращящия огън. Всичко бе добре, но имаха проблем и това бяха комарите. Броят им бе огромно количество.

На мъжете им дойде до гуша от комарите, изгасиха огъня, за да не летят комарите към светлината и се пъхнаха в палатката.

След известно време един от тях, който се бе пийнал здраво,  погледна навън. А там светлинки летят.

Мъжът ужасен отново пропълзя в палатката и извика уплашено:

– Момчета!…… Комарите с фенерчета са се върнали! Нас търсят!

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.