Никола получи сериозен инфаркт. Той бе много уважаван между познати, съседи и приятели.

Когато лекарят взе кръв за изследване, Никола го попита:

– Какво изтегля кръвта от вената: самата игла или вакуумът в спринцовката?

– Вакуум, – отговори докторът.

– Спомням си, че един ден разтревожен човек дойде при мен, – започна да разказва Никола, връщайки се към един от спомените си. – Той се оплака, че е „празен“ отвътре и не става за нищо. Казах му, че това не е вярно. Празният съд привлича много по-силно от пълния. Този човек бе пълен с възможности, но той не го осъзнаваше.

Предстоеше празник, а Никола нямаше да може да присъства на него. Той помоли да кажат следното, поради отсъствието му:

– Както в съда има само вакуум, той се пълни по-интензивно от пълния. Така и на това събиране, въпреки че столът ми ще бъде празен, духът на празника не трябва да отслабва. Напротив, този вакуум ще привлече всички възможни блага от Небето.

Една от технологиите на научната  фантастика може да намери своето реално въплъщение и то много по-рано, отколкото са твърдели смелите прогнози на футуролозите.

Знаем че човешкото тяло не притежава естествени възможности да прекарва в зимен сън или хибернация, но това може да се постигне по изкуствен начин.

Освен това, такава технология вече съществува и се прилага в медицината. Тя се нарича малко по-различно – изкуствена кома.

Обикновено въвеждат човек в такова състояние, когато е получил сериозни травми, така че организма да не губи енергия за други метаболитни процеси, а да го насочи към самолечение.

Докато са в това състояние, астронавтите ще получават всички необходими хранителни вещества и елементи интравенозно.

Въпреки това, практиката показва, че парентерално хранене, ставащо от една и съща вена при продължително прилагане, може да доведе до много сериозни проблеми.

С тези въпроси се е заела компанията SpaceWorks.

Но възможността да се въведе в това състояние за човека е много по-близо, отколкото се мислеше преди.

През 1989 г. вратарят на  „Бъфало Сейбърс“ Клинт Маларчук пострадал сериозно. Острието на една от кънките на нападател случайно се врязала във врата му.

Била прерязана югуларната вена. Кръвта веднага бликнала върху леда.

Маларчук бил спасен благодарение на навремената намеса на физиотерапевта Джим Пизатели. Той хванал вратаря за врата, притиснал вената и така го завел до съблекалнята.

Там Джим до пристигането на медицинска помощ, освен притискането на вената, натиснал с коленете си ключицата на Маларчук.

Вратарят загубил половин литър кръв, но оживял и след една седмица отново се върнал на леда.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.