Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.

За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.

Шосе М-185 на остров Макино в Мичиган е единственото шосе в страната, по което през последните 120 години не минават автомобили.

По 13,4-километровия път минават само пешеходци или хората, които карат коне или велосипеди.

На острова е забранено автомобилното движение.

Забраната се е появила в началото на 1890 г., когато местните жители заявили, че автотуристите им нарушават покоя.

В Бразилия затворниците също се занимават с определена трудова дейност.

В затвора Санта Рита ди Сапукаи, близо до Сан Пауло, те помагат на страната си да стане екологично чиста.

За да намалят присъдите си, те изпълневат извънредна работа.

В затвора са инсталирани стационарни велосипеди, които са свързани към портативен акумулатор.

Когато затворниците въртят педалите, те изработват ток, които отива за осветяване на улиците в града.

24 часа работа на такъв велосипед са равни на минус един ден от присъдата.

Тази програма също помага на затворници да бъдат в добра форма.

Веднъж Джек Пембъл и неговия приятел Джейк Бергес видели, че няколко деца дразнят Джеймс в училищния двор. Те решили да се застъпят за него, въпреки че той не бил от техния клас. Още трима приятели Гас, Тейлър и Ландън веднага се присъединили към тях.
Сега петимата приятели всеки ден канят Джеймс да обядва с тех на една маса.
– Той не искаше да излиза през междучасието навън. За това водех ежедневно борба с него, – казва майката на Джеймс. – А сега той ходи не само на обяд, но и излиза на улицата, за да поиграе с приятелите си.
Петимата приятели разбрали, че Джеймс е осиновен от детски дом, а преди 6 години баща му е починал, като претърпял авария с велосипеда си. Така Джеймс останал бе баща и нямало кой да поиграе с него на топка. Приятелите решили да поемат тази роля.
– Това го промени, – каза майката на момчето. – Ние купихме баскетболен кош миналата седмица, защото сега той много обича да играе на баскетбол.
Но това не е всичко, Когато приятелите му узнали, че новият им приятел няма видеоприставка, те взели от спестените си пари и му купили нов PlayStation.
Учител номинирал петте момчета за училищната награда в окръга. И приятелите на Джеймс я получили за проява на изключителна щедрост, благородство и доброта.