Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Както всички пенсионери Елена Петрова имаше пластмасова карта за теглене от банкомат.

Днес дъщеря ѝ имаше рожден ден и тя реши да изтегли пари, за да ѝ купи подарък. Речено сторено.

Отиде до най-близкият банкомат, извърши исканите операции и получи леко смачкана банкнота от 50 лева. Банкнотата предизвика леко съмнение у Елена и тя я разгледа внимателно, изглеждаше ѝ доста странно. Явно банкнотата бе фалшива.

Тя беше на 69 години, но за първи път ѝ се случваше такова нещо.

– Наистина ли тази банкнота е фалшива или така само ми се струва? – каза си възрастната жена.

Отиде до един от нововъведените автомати и си поръча храна и газирана напитка, но автоматът няколко пъти ѝ върна банкнотата.

Когато сподели с приятелката си Магдалена, която живееше в съседния вход, тя я посъветва:

– Иди до банката, на която е този банкомат и им кажи какво е станало. Или най-малкото им се обади по телефона. Трябва да го има на банкомата, нали при авария на него трябва да се звъни.

– Там няма да ми повярват и кой знае в какво могат да ме обвинят, – каза уплашено Елена.

– Иди в близкия супермаркет и пазарувай, като платиш с нея, – предложи Магдалена.

– Ако ме хванат с тази фалшива банкнота, ще изглеждам още по-подозрителна, – смръщи вежди Елена.

– Тогава иди в полицията, – вдигна ръце Магдалена.

– Ще почнат разпити, разследвания, …., а могат и да ме обвинят в нещо, въпреки напредналата възраст, – каза ужасена Елена.

Жената плачеше и не знаеше къде да отиде, защото се страхуваше, че няма да ѝ повярват, а може и да я съдят….

Тази история може и да не се е случила точно така, но ако в ръцете ви попадне фалшива банкнота и не можете да я върнете,  нито да я замените, как бихте постъпили?

Въпроса остава открит ….

 – Защо Бог ме е създал, – с горчивина каза Тони. – Наистина, не виждам никаква полза в това, че съществувам.

– Може би в този момент наистина няма голяма полза от теб, – смръщи вежди Доротея, – но Той още не е свършил с теб. Бог и сега продължава да работи над теб, а ти спориш и недооценяваш методите Му.

Ако хората вярваха, че Бог непрекъснато твори и изгражда, за да се появят „нови създания“ изпод неговата ръка, то биха дали възможност на Творецът да постъпи с тях, както грънчаря се отнася към глината.

Биха се смирили под силната Му ръка и не биха попречили на грънчарското колело да върши своята работа.

Тогава човек би разбрал, че не само трябва да се покори, но и да приветства всеки натиск, въпреки че е много болезнен.

Опитните и силни ръце на Грънчарят много внимателно и грижовно се стремят да изпълнят плана на Майстора. Съда, който те ваят, е съобразен с образа на Неговия Син.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.