Внезапно се изляха проливни дъждове. На много места в света това отдавна се случваше и ние си мислехме, че ни се е разминало, но …

Резултатите бяха плачевни. Много от домове бяха наводнени. Някои от тях дори се срутиха. Може би това щеше да се случи и с останалите, но изглежда тинята, която ги бе изпълнила ги крепеше.

На някои места хората се притесняваха:

– Нямаме достатъчно питейна вода.

– Останахме без храна.

– Не намираме подслон и медицинска помощ.

Поразените села се бяха превърнали в дерета пълни с кал и тиня. След оттеклата се вода трудно можеше да се разбере къде е пътя и къде е текла реката.

С една дума окаяно положение.

Станимир секретарят на едно от читалищата на селищата пострадали от наводнението сподели:

– Нашето читалище е пълно с тиня. В салона има дървета. Съмнявам се, че ще може да се използва изобщо. Страшно е дори да се помисли за всичко това.

– Изляха се проливни дъждове, но защо пострадаха толкова домове и сгради? – попита Станко, един от доброволците, дошли да помага при разчистването.

Бай Иван един от местните смръщи вежди и гневно реагира:

– Причината е явна. Поголовна сеч на горите. Виновните трябва да бъдат наказани.

Димитър стоящ до него добави:

– Вярно е, дъждовете бяха в огромни количества. Има скъсани диги, но и много не почистени корита.

Щеше ли да се случи всичко това, ако коритата бяха почистени, дигите и мостовете укрепени, а незаконното изсичане на горите бе строго следено и наказвано?!

Заваля силно. Веско и баща му наблюдаваха пороя от прозореца в дома си.

– В Писанието се говори за изливане на Духа и за дъжд на Духа. Каква е разликата между Дух и дъжд? – попита Веско.

– Дъждът се лее от небето и дава живот на земята. Духът се излива от небето и дава живот на тези, които го приемат, – отговори баща му.

– След дъжд съм виждал, как земята се съживява, – повдигна вежди Веско, – но изливането на Духа … случвало ли се е? …. А, спомних си. В денят на Педесетница.

– Виж, в Израел има два вида дъжд – есенен и пролетен…..

– Щом има два различни дъжда, не трябвали да има такива два за изливане на Духа? – Веско нетърпеливо прекъсна баща си.

– Ще има, – бащата разроши с длан косата на сина си. – В книгата на Йоил Бог обещава да изпрати както ранните, така и късните дъждове. Следователно ще излее Духа Си в последните дни. И това, което е безплодно, ще даде своя плод, и това, което е мъртво, ще оживее.

– А аз какво трябва да направя? – поиска да узнае Веско.

– Потърси изливането на Неговия Дух върху живота си, за да докосне твоята суха земя и да я направи плодоносна. Подготви се и получи от последните дъждове.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.