Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Жителите на село Swan Quarter в щата Северная Каролина през 1870 г. решили да си построят нова църква.
За нея избрали най-висоото място в околността, но собственикът на земята отказал да я продаде.
Църквата започнали да строят на друго място и работата по нея била почти завършена, когато се извила силна буря и станало наводнение.
Сградата била пренесена от водния поток на желаното от хората място, където ѝ „подхождало“.
Няколко години по-късно, хората успели да закупят земята под църквата от собственика. Разказва се, че собственика на имота „с трепереща ръка подписа нотариалния акт на църквата“.
Това е истинска история, за нея можете да прочетете на http://www.snopes.com/religion/floatingchurch.asp

У нас повече правят снежни човече, а за снежните жени изглежда е забравено.
Смята се, че в снежния човек, се почита духа на зимата. Към него са се обръщали с молби за помощ. Чрез снежия човек и снежната жена хората са се стемели да умилостиват небесните сили.
Може би за това в ръцете на снежния човек се слага метла, за да може да отлита на небето, когато пожелае.
Със снежните жени историята е по-особена. Вярвало се е, че въздухът е населен от небесни девици, заповядващи мъгли, облаци, снегове и дъждове. За това в тяхна чест устройвали тържествени ритуали. За да умилостивят небесните обитатели, те правели снежни жени, като ги възвеличавали за небесни нимфи на земята.
При древните славяни виелицата и бурята са индетифицирали с девицата на снега. Често си я представяли като набита, яка и величествена. С епитетите бяла дреха се изобразавал блясък, сияние, красота. В приказките е показана като майка Зима или зла мащеха. Явява се в образа на побеляла магьосница и млада Снежанка.
На 25 декември по време на зимното слънцестоене селяните палели огромни огньове, за да помогнат на слънцето да грее по-силно.
За да не бъде зимата много тежка, правели снежни жени, въртели хоро около нея и пеели: „Мраз и студ, пред оградата дойде. Снежната жена го донесе. Жената с гърбавия нос. Вземете снежни топки и я разрушете“.

Американски учени от университета в Колорадо са установили, че на височина от 11 500 км невидим щит защитава Земята от проникването на вредни частици.
Благодарение на мощната защита на хиляди километри над Земята, бързи електрони от радиационни пояси на Ван Ален, които се наричат “ електронни убийци“, не достигат повърхността на нашата планета. Ултрабързи частици ускорени почти до скоростта на светлината, заплашват астронавтите и космически апарати по време на интензивни слънчеви бури.
“ Това е същото нещо, все едно електрони да удрят стъклена стена в космоса. Защитната бариера напомня на щит от научно-фантастичния филм “ Стар Трек“. Това е наистина загадъчно явление, но тази мистериозно бариера не е научна фантастика,“ – каза един от авторите на изследването, Даниел Бейкър.
През 1958 г. е бил открит пояс на Ван Ален. Тази два пръстена от високоенергийни частици, обикаля около Земята на разстояние от около 40 хиляди км от нейната повърхност. Вътрешният пояс е изпълнен с високо енергийни протони, а външния с електрони.

Marathon Des Sables е едно от най-трудните състезания за издръжливост в света. Състезателите преодолеят повече от 250 км на територията на Сахара за по-малко от седмица.
Всеки в състезанието се сблъсква с трудностите на пустинята, но никой не е имал толкова трудна борба за оцеляване като тази на Мауро Проспери.
През 1994 г. италианският полицай участвал в надпреварата. Малко след началото той попаднал в средата на пясъчна буря. В рамките на няколко часа той държал гръб си към вятъра и се придвижвал на малки разстояния.
Когато пясъчната буря утихнала, той продължава да се движи, но избрал грешната посока. Когато разбрал това,  веднага изготвил  план за действие. Той пикаел в бутилката си, за да има какво да пие по-късно. Вървял сутрин и вечер, а стоял на сянка когато било много горещо.
В продължение на три дена той използвал бутилката си, но ударила още една пясъчна буря, която продължила 12 часа.
Той намерил старо мюсюлманско светилище, където имало много прилепи. Успял да хване два от тях и да изпие кръвта им, тъй като се бил обезводнил.
Тук Проспери загубил всякаква надежа. Решил да умре в това мюсюлманско светилище, където тялото му щяло да бъде намерено, а не в пустинята, където ще изчезне завинаги.
След това написал бележка на жена си със въглен и си разрязал вената на ръката, но кръвта му била много гъста, за това се уплатнила и втвърдила.
Невъзможността да се самоубие подновило желанието му за живот. И той продължил да върви. Минали 5 дена, докато бил намерен от номади. Те го занесли в съседната алжирска военна база.
За 9 дена Проспери изминал 300 километра настрани от правилния маршрут и загубил 18 килограма.
След четири години той отново участвал в съзтезанието, но отново не го завършил. Този път си счупил палеца на крака.