Т
утси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.
По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.
Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:
– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.
– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.
Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:
– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.
Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.
Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.
Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.
Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.
