В света има много различни, забавни и увлвкателни логически игри. Индия ни е дала шахмата, ханойските кули са измислени от фрески математици, но известната игра Судоку няма определена родина. Прието е да се смята, че тази игра идва от Япония, защото за първи път Судоку в този вид се е появила на страниците на японския вестник.
Независимо от това, историята на тази игра е доста интересна. Безспорно тя принадлежи към класа на математически и логически игри. Смята се, че прародител на Судоку е цял клас задачи, известни като „магически квадрати“. Първите магически квадрати са се появили в Китай преди около 2000 години.
За първи път, нещо напомнящо на Судоку, ще намерим в записките на кралския математик Леонард Ойлер. В архивите на трудовете му, които датират от 17-ти октомври 1776, има записи за математически квадрати и правила за тяхното конструиране в числови клетки 9, 16, 25 и 36. В друг документ, наречен „Научно изследване на нови видове магически квадрат“ Леонард Ойлер е поместил в клетките на магическите квадрати латински букви. Вследствие такива квадрати се наричат Латински. Именно Ойлер е обърнал внимание на проблема с логическото поставяне на знаците, така че във всеки ред и колона да няма повтарящи се символи.
За да получим Судоку в съвремения му вид, трябва да поставим в клетките на магическите квадрати цифри. Това е направил Гарис Харвард през 1979 г. на страниците на американското списание  Word Games. За това на Гарис днес приписват авторството на Судоку, въпреки че в списанието играта се е наричала по друг начин. Като подчертал основния принцип на Латинския квадрат на Ойлер, Гарис добавил и свое условие – символите не трябвало да се повтарят във вътрешните квадрати 3 на 3.
По този начин, можем спокойно да кажем, че в исторически план, играта не идва от Япония, както мнозина мислят. В Япония, тя просто е получила втори живот и модерно име, появявайки се за първи път на страниците на Monthly Nicolist в априлския му брой за 1984 година.

Тя продължи да върви като се вглеждаше в тревата. Край нея крачеше юноша доста източил се за годините си. Отдавна не бяха се разхождали заедно.

– Знаеш ли, след като се омъжих за баща ти, исках да имам дете. Но минаха три години, а аз още не можех да забременея. Много хора мислеха, че проблема е в мен и аз смятах, че е така.

Въздъхна и погледна вече порастналия си син.

– Не можех да си представя живота си без деца.

Болката, която беше изпитвала тогава се изписа на лицето ѝ. Приближи до едно дърво и затърси нещо по кората му. Засмя се и каза:

– Беше една нощ и аз не можех да заспя ….

Когато отдръпна ръката си от дървото, младежът се вгледа внимателно. Той забеляза букви, които едва се четяха: „МОЛЯ..“

– Не само децата обичат да дълбаят, – усмихна се тя.

– Какво е това? – попита синът.

– Молитва.

– За дете? – очите на юношата се уголемиха.

Тя кимна и прибави плахо:

– Дърветата по цял ден гледат към Бога.

Синът смръщи вежди.

– Знам, че това беше глупаво, но ……

Тя отново докосна дървото, погали го с длян върху издълбаното място и се обърна към сина си:

– Сега знаеш колко много са желани децата, а те често забравят това. Мислят си, че са бреме, а не сбъднато щастие.

Той приближи до нея и я прегърна.

Татко се прибра от работа и започна да обсъжда нещо на висок глас с майка ми. Радителите ми започнаваха да крещят. Застана до тях, но те не ме виждаха.
Думите бяха ясни за мен, но ставаха все по-силни, сякаш набъбваха и не можеха да проникнат в ухото ми. Те се блъскаха едни в други, разделяха се на срички, след това на букви. Буквите се смесваха и обикаляха около главата ми като стегнат, тежък шлем.
Ушите ме заболяха, разплаках се и избягах в стаята си. Но буквите като злобни пчели летяха след мен и ме жилиха. Аз се мятах и търсех къде да се скрия, за да не ме намерят.
В килера беше тъмно. Аз се скрих зад мамините рокли в гардероба и си затиснах ушите…
Какво, прилича на вашето дете ли? В такъв случай, помислете си добре. Върху вас лежи най-голямата отговорност за неговото възпитание и развитие. Във вашето дете Бог е заложил голям потенциал. Нима ще го похабите?

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

В Перм християните купили Двореца на културата „Ленин“ и го превърнали в молитвен дом.
Това предизвикало недоволство сред населението. Един мъж мърморел:
– Сградата се намира в центъра на града, тя е „двореца на вожда“, а те ще се събират там да се молят.
Друг добавял:
– Какво нахалство, дори се осмелиха на входа с големи букви да напишат: Църква „Нов завет“.
Много често вярващи раздавали множество екземпляри на „Нов завет“.
Веднъж една жена взела книгата в ръка, прочела заглавието ѝ и с възмущение възкликнала:
– Каква наглост! Даже биография са успели да си напишат!