Един човек попитал един старец, който се славел с мъдростта си:

– Какво да правя? Някаква тежест ме смазва.

Старецът отговорил:

– И на големи и на малки кораби има въжета. Ако няма попътен вятър, слагат на раменете въжетата и бавно влачат кораба, докато Бог не изпрати попътен вятър. А когато видят, че настане мрак, тогава приближават брега. Забиват кол и връзват за него кораба. Този кол е самоосъждението….

Известният изобретател Маркони седеше в малка къща на брега на Нюфаундленд и с трепет очакваше новините през Атлантическия океан по безжичния телеграф.

Всичко  бе добре подготвено, обмислено и направено. Настъпи часът на изпитание.

Ще дойде ли звук? Накрая се чул сигнал. В този момент двата континента се сближиха.

За комуникацията между хората настъпи нова ера.

Голготския кръст и Кръвта на Исус Христос са извършили нещо подобно. Те съединиха човека с Бога и небето със земята.

Голготският кръст е единственият кораб, който може да ни пренесе през бушуващото море на живота и да достигнем бреговете на небесното Отечество.

Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.

Децата от близките села често прекарваха на брега на езерото. Някои дори се къпеха в него въпреки забраната на възрастните.

Един ден, когато имаше група момчета там, изведнъж децата чуха плясък във водата и безпомощно удряне с ръце по водата.

Обърнаха се и го видяха:

– Вижте Стефан е взел малката дървена лодка и е доплувал до средата, – развика се Генади.

– Кога е успял? – попита Борис.

– Но нали възрастните са ни забранили да пипаме тази лодка, – промърмори Младен.

– Да, но той е във водата, – развика се Христо.

– Не виждате ли, че той само се шегува, – засмя се Павел.

Единствено десетгодишният Антон прие нещата напълно сериозно и скочи във водата, за да помогне на съученика си.

Антон доплува до Стефан, хвана го и доплува с него до брега. Стефан беше в безсъзнание.

Пред изумените погледи на момчетата Стефан започна да оказва първа помощ на пострадалия. Той започна ритмично да натиска гърдите му с ръце.
Стефан се разкашля и дойде на себе си.

След това момчетата се обадиха веднага на бърза помощ. Стефан бе отведен моментално в болницата. Не беше пострадал сериозно и на следващия ден бе изписан.

Родителите на Стефан бяха много благодарни на Антон, за това че е спасил живота на сина им.

Майката на Антон гордо каза:

– Стефан е много добър и отзивчив, на никого до сега не е отказал помощ. В къщи редовно ми помага. Гордея се със сина си.

Властите решиха да поощрят спасителят и той получи подобаваща награда.

През 1758 г. в окръг Гамберланд индианците отвлекли 10 годишната Mary Campbell – дъщеря на френски колонисти.
По-нататъшния живот на момичето протекло в индианското племе ленапе.

През 1764 г. завършила войната в Понтиак, по време на което кореното население било притиснато от белите заселници към бреговете на океана. Настъпилите студове накарали индианците и колонистите да сключат мир.

Mary Campbell била върната на европейците. Така в лагера на белите се появил пламенен борец за правата на индианците.