Тази година Слави продаваше Новогодишни елхи. Погледът му бе привлечен от една странна двойка.

Съпругът бе слаб, а жена му бе доста привлекателна, но носеше дрехи втора употреба.

Двамата оглеждали скъпите елхи, но бързо преминаваха нататък.

– Виж тази е добра от едната страна, но от другата няма листа, – жената посочи с ръка една от елхите.

– Тази също не е в добро състояние и има същия дефект, – отбеляза мъжът.

Двамата тихо се съвещаваха известно време, след което мъжът се обърна към продавача:

– Тези две елхи можете ли да ни продадете на цената на едната.

Слави не се двоуми. Той добре разбираше, че трудно би продал тези елхи, за това се съгласи.

Няколко дни по късно Слави премина покрай дома на тази двойка.

Елхата им изглеждала пълна и имаше добра форма.

Той почука на вратата и попита:

– Как го направихте?

Мъжът се усмихна и обясни:

– Завързахме двете елхи заедно, като оставихме голите им страни да се докосват. Така клоните на дърветата се пресякоха едни в други, правейки ги да изглеждат едно цяло.

– Значи това е вашата тайна, – почеса се по главата Слави. – Купихте две дървета с недостатъци, които никой не би взел. Събрахте ги заедно и така създадохте нещо красиво.

Същото важи и за брака.

Не бихме могли да намерим перфектен съпруг или съпруга. Всеки от нас има толкова много несъвършенства.

Ако може двамата да се подкрепят и приемат несъвършенствата си, могат да изградят един красив брак.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Дончо бе напрегнат. Сутринта сподели с приятеля си Алекс:

– Вярвам, че споделената вяра в Христос е основата на всеки брак. Имам среща с невероятна красавица, но тя не е християнка. Какво да правя?

– Лошо е да се „впрегнеш“ с невярващ, – тъжно констатира Алекс.

– Аз изглеждам посредствено, а сега ми се дава шанс да изляза с красиво момиче. Защо да не бъда с нея? Това не е ли една нормална възможност за мен? – попита Дончо.

– Повярвай ми, не е, – отговори Алекс.

– Вярата ми в Исус е много важна за живота ми. Мисля, че срещите могат да бъдат забавни, но също така трябва да бъдат целенасочени, като част от разбирането на решението за брак. …. Също така мисля, че Таня е възхитителна. Какво да правя?

– Поредната съблазън, която иска да те отдалечи от Бога, – поклати глава Алекс.

Дончо разроши косата си с длани и тежко въздъхна:

– Моли се за мен, Алекс, да намеря мъдрост и напътствие за това трудно решение.

– Дадена ти е мъдрост за това. Просто трябва да я приемеш. Писанието е точно и категорично:“Не се впрягайте с невярващите; защото, какво общо имат правдата и беззаконието? Или какво общение има светлината с тъмнината? И какво съгласие има между Христос и Велиал? Или какво съучастие има вярващият с невярващия?“ – отсече всякакво придумване и отклонение по-нататък Алекс.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.