Любен седеше отпуснато на дивна и държеше новото лекарство, което му бяха донесли.

– Какво ли може да ми помогне то? – изпъшка отчаяно той.

От кутията изпадна нагънато листче с дребен шрифт.

Любен сложи очилата и започна съсредоточено да се взира в написаното.

Списъкът от симптомите привлече вниманието му:

– Главоболие, болки в гърба, гадене, диария, косопад, често уриниране, депресия, объркване, напрежение в очите, раздразнителност и загуба на слуха … това е типичен следобед за мен! – извика той.

– Какво четеш? – погледна го изумена жена му.

– Ето, на виж! Мислех, че най-накрая са направили лекарство за лечение на симптомите ми, а то било списък със страничните ефекти.

Като отговор на запитването му, човек от фармацевтичната компания потвърди:

– Хора използващи това лекарство са над 70 години. Те се справят със страничните ефекти от много години, така че нямат нищо против да го използват.

– Но на мен не ми помага, а страничните ефекти се засилват, – възрази Любен.

– Нашата фирма сега разработва ново лекарство за противодействие на страничните ефекти ….

– Вашите „незначителни ефекти“ предизвикат кръвни съсиреци и миокардит, – недоволно отбеляза Любен.

– Какво да се прави? – възкликна човекът от фармацевтичната компания. – Ние не сме Бог.

Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.

Мрачен и подтискащ ден. Настъпи вечерта. Мрака проникваше неканен в душите на хората.

Елена се въртеше в мекото и удобно легло, но усещаше неспокойствие.

Тя се опитваше да усети Ръката, която я държеше и водеше нозете ѝ по стръмния и хлъзгав път на страданието, но увия сякаш Тя бе изчезнала.

Елена с натежало от тъга сърце попита:

– Господи, защо постъпваш така с мен? Защо толкова често ми изпращаш остри и непоносими болки? Не разбираш ли, че това ми пречи да помагам на тези, които са в нужда?

За миг тишината в стаята бе нарушена от пукането на дървата в печката. Чу се тих, нежен звук. Музика като трепет на птица.

– Какво е това? – изненада се Елена. – Птичка пее по това време на годината и то през нощта?!

Изведнъж тя откри източника на сладките мелодични звуци.

– Това идва от дърветата в печката, – възкликна тя.

Пламъкът бе освободил песента, скрита в дървата, които бяха част от стария дъб.

– Може би той е съчинил тази песен, – каза си Елена, мислейки за старото дърво, – когато птиците весело са чуруликали в клоните му. Яркото слънце е огрявало свежата зеленина.

И тя си спомни топлите летни дни.

– Навярно кората е запечатала отдавна забравена мелодия, – продължи да разсъждава Елена. – И когато безмилостните огнени езици поглъщаха това, което бе останало от стария дъб, можеше да се чуе песента му.

Това наведе Елена на размисъл.

За броени секунди лицето ѝ засия.

– Така и пламъкът на страданието трябва да извлича песни на хваление, извиращи от сърцето ни, – заяви категорично тя. – По този начин ние се очистваме и Бог се прославя чрез нас.

В този свят може да сме студени и безчувствени, но пламъкът на изпитните, ще извлече от сърцето ни песен на надежда в Господа и радост от подчинение на Неговата воля.

Ако сме корави и апатични нека огънят се запали седем пъти по-силно от обикновеното.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.