Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Случи се голяма беда. Всички говореха с мъка и болка:

– Смъртоносно е ранен славея. Нашият певец е пострадал сериозно. Кой ще ни радва с песните си?

А какво точно се бе случило?

Напереният котарак с дръглива козина бе наполовина изял певеца и славеят бе замлъкнал завинаги.

Нахраненият пакостник се скиташе и доволно облизваше устните си.

В селището се провеждаше тържествено погребение. Изпращаха славея. Като почетен гост на него бе поканен котаракът.

Върви злосторникът в траурното шествие и гледа. Момиче обляно в сълзи, носи сламения ковчег на славея.

Котаракът се приближи към него и съчувствено каза:

– Ако знаех, че славеят е толкова важен в живота ти, щях да го изям целия ….

– А после? – намръщено го погледна момичето.

– Щях да разказвам, че певецът е отлетял далеч и не можеда се върне у дома. И тогава щеше да бъдеш по-малко тъжна. Нямаше да проливаш толкова сълзи.

Какво значение има това сега?

Ако започнете дадена работа, довършвайте я до края, за да не последват сълзи, болка и огорчение.

Бе страшна жега . Едва се дишаше. Но на Данчо не му бе до това. Той бе леко разочарован от себе си. Бе изпаднал в трудно положение, а му се искаше да постъпи правилно.

Жельо видя омърлушената физиономия на Данчо и го приближи.

– Жегата ли те мори?

– Не, – неохотно отвърна Данчо.

Жельо го погледна настойчиво. Данчо нямаше начин да се измъкне, добре познаваше приятеля си, за това му разказа всичко. Изля цялата си болка и мъка.

– Преди да се предадеш, знай, че ти си много по-значим, отколкото си мислиш.

Данчо тъжно се усмихна.

– Представи си, че държиш банкнота от сто лева….., – каза Жельо.

– И какво общо има това с моя случай, – прекъсна го нервно Данчо.

Жельо продължи без да се обижда, че приятелят му се е разбързал:

– Министерството на финансите е постановило, че нейната стойност сто лева.

– И? – Данчо нетърпеливо повиши глас.

– С нея ти купуваш продукти. Тази банкнота попада в ръцете на човек, който я използва за подкуп в престъпна сделка. След това тя попада в джоба на наркотрафикант, а после при проститутка. Най-накрая тази банкнота попада отново при теб. Нейната стойност, независимо през какви ръце е минала, си остава сто лева.

– Е? – раздразнението на Данчо нарастваше.

– Колкото и силна болка да преживяваш или загуба, ти оставаш такъв, какъвто те е сътворил Бог.

– Дори и да падна?

– Тогава ще потърсиш Божията помощ и ще продължиш напред. Разбери, ти ще се справиш много по добре със ситуацията, когато си със Господа.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.