Възможно ли е това? Съобщението, че на пазара ще бъдат пуснати светодиодни лампи с мощност 10 Вт и срок на годност 100 хиляди часа ме изненада.
Не че се съмнявам във възможностите на учените и хората работещи в тази насока, а поради това как ще пасне това на съвременната икономика и бизнес. За които основно е да карат хората да хвърлят и да купуват.
Идеята за икономия на енергия и ресурси, не е нова, но не се реализира на практика.
Още в началото, когато са се  създали първите крушки, много учени и инженери са работили над това, каква да бъде форма на жичката и от какви материали трябва да се изработи, така че тези осветителни тела да работят по-дълго. Мислите ли, че тогава не е имало успех в тази насока? А какво ще кажете за крушката, която свети вече 100 години и още не е изгоряла? Това не е мит, а реалност.
Причината да се крият тези достижения е желанието на групи от хора да увеличат производството и да натрупат печалби. Но всичко това рефлектира върху нас. Некачествената продукция, създадена да се употребява за по-кратък период от време, за да се замести от нова такава, се изхвърля… Боклука се натрупва, той затрупва планетата ни, а тя се превръща в гробище за самите нас.

Травис Понд не е престанал да удивлява със своята креативност. Той е художник абстракционист. Създал е невероятна колекция от скрап. Творчеството на художникът, за пореден път доказва, че съвременното изкуство се проявява по различни начини.
Майсторството на художникът се проявява в това, че при създаването на скулпторите са отчетени всички детайли благодарение, на които се виждат плавните линии на металните зверове. Всички метални скулптури са направени от части на автомобили и мотоциклети, метални тръби и профили, както и друг метален боклук.
Използвайки никому ненужния материал се появяват истински произведения на изкуството. В колекцията на художника са представени метални птици, риби, дракони, тигри, вълци и други.
Механичните конструкции на Травис извикват възторг и удивление. Тези гиганти могат смело могат да се нарекат шедьоври на съвременното изкуство.

Веднъж морето се уморило. Дошли му до гуша тълпите от почиващи по крайбрежието му. Освен това, то се огорчило, че не го уважават, защото хвърляли във водата му всякакъв боклук. Морето се възмутило:

– Да стърчиш в тази жега и да работиш ден и нощ, без да ти благодарят. Но почакайте! Ще си взема почивка и тогава да видим как ще си почивате без мен!

Морето решило да прекара почивката си в планината и незабавно се отправило на път.

На следващата сутрин, всички собственици на хотели, магазини, ресторанти, платени плажове едва не умрели от инфаркт.

– Ние сме разорени. Морето е изчезнало, сега всички почиващи ще се разбягат.

На това разчитало и разгневеното море.

Никога преди не са се събирали толкова много хора на брега. Те идвали от цял свят, за да видят изсъхналото морско дъно. Тук се намирали стари обувки, водорасли, залежи от сол, чудесни раковини, да не говорим за потъналите кораби сред, които били римските триреми и венецианските галери.

Започнал лов на съкровища. Едни търсели златни гердани, пръстени и гривни, други изчезнали удавници, а трети антични амфори и стари котви.

Хиляди машини се плъзнали по бившето морско дъно.

През това време морето, което почивало на планината, много се ядосвало, че никой не си спомня за него. Накрая решило да се върне.

Но имало и друга причина. На върха се оказало много неудобно. Трудно се удържа вода на върха на планината.

Освен това наближавала есента и морето се страхувало да не замръзне и да се превърне в гигантски ледник до следващото лято. И тогава то започнало бавно да се спускат по планински потоци и реки, докато се върнало на предишното си място.

Срещнали се веднъж по пътя двама мъже, запознали се, поразговорили се. Единият бил Мартин, а другият Марк. Те идвали отдалече, от различни крайща на света. Целат им била мъдреца Светозар. Труден бил пътя им.
Мартин оставил жена и деца, метнал на гърба си една торба и тръгнал на другия край на света при стареца Светозар, за да узнае от него, къде да намери щастието си.
На Марк умряла жена му. Оставил седемте си деца на старата баба, метнал торба на рамо и тръгнал  и той към Светозар, за да узнае как да живее по нататък.
Когато се срещнали решили да върват заедно. Вървели известно време и стигнали до дома на мъдреца. Той ги чакал на прага на къщичката си. Те били много изненадани, когато разбрали, че старецът очаквал идването им. Усетил недоумението им старецът казал:
– Знам за какво сте дошли при мен. Ще ви помогна, ако и вие ми помогнете.
Смаяните мъже се съгласили да помогнат въпреки, че не знаели как.
Стареца помолил Мартин да му даде торбата си и той му я дал. Взимайки я, мъдреца я изсипал на земята. От нея изпаднали стотици торбички. Мартин недоумявал, от къде са се взели. Когато тръгвал от къщи, той сложил в торбата си няколко ризи и хляб.
Мъдреца започнал да развързва и изсипва всяка торбичка на земята. В една от тях имало стърготини, в друга ръждясали пирони, в третата глина, в четвъртата смачкана хартия, в петата парцаливи дрипи……Всичко, което намерил мъдреца в торбичките било мръсотия, боклук и ненужни вещи. Старецът погледнал Мартин и казал:
– Търсиш щастие, а защо събираш всичко, от което трябва да се отървеш. Всички тези неща имат съвсем друг смисъл и се наричат по друг начин. Парцаливите, остаряващи и никому ненужни неща са обидите. Стърготините, това е фалшивата суета, която носи само вреда. Глината е израз на празните приказки. Мръсната хартия изразява осъждението, а разкъсаните парцали – съд и спорове, които на никого не са нужни. Всички тези неща ти си събирал в живота си и си ги трупал в сърцето си. С този товар, ти не можеш да постигнеш щастие в живота си. Децата и жена ти са нещастни с теб, независимо от това колко си работил или колко си припечелвал, защото в теб те не са видели истинския баща и съпруг. Твоето мърморене и суета са породили още повече грешки и недостатъци, безпаричие и огорчения. Дори и да ти се е случвало нещо радостно в живота, ти все си бил недоволен. Съветвам те, да преосмислиш всичко това и когато осъзнаеш какво точно ти пречи в живота, да го премахнеш.
След това старецът се обърнал и към Марк. От неговата торба изсипал големи и тежки кръстове. Марк изненадан седнал на земята и загубил дар слово. Мъдрецът тъжно се усмихнал и казал:
– Малко ли ти е да носиш собственият си кръст, та си понесъл и тези на децата си? Рано си загубил родителите си и за това си взел всичко в свои ръце. Помагал си на съседите си, грижел си се за баба си, …., но всичко си вършел сам. Ти смяташ, че другите не биха могли да се справят с нещата така добре, както го правиш ти. За това ти си започнал да крещиш на жена си, че не е направила нещо както трябва, че яденето, което е сготвила не се прави така….Започнал си да учиш и съседите как да живеят и да им налагаш своето мнение. Децата си не си допускал до никаква работа, а ако нещо са направели сами, то не е било по твоя начин и ти си се сърдел. За това и децата ти са престанали да ти помагат, а ти от това си станал още по недоволен. Вечно  си се оплаквал, че те само спят, ядат и си живеят без да вършат нищо. Ето какво ти е нужно, – старецът взел един кръст и го дал на Марк. – а останалите раздай на децата си и повече не ги носи. За това, че си носил всичко на гърба си, децата ти са престанали да те уважават и да те слушат, жена ти умря, съседите вече не разговарят с теб. Къде загуби истината за живота?
Светозар замълчал. Марк и Мартин стояли пред него засрамени и обезсърчени. След кратка пауза мъдрецът казал:
– Идете си в къщи и ако сте разбрали всичко, което ви казах, ще живеете щастливо и радостно.
Всеки от мъжете събрал торбичките си в голямата торба и тръгнали към къщи. Вървели дълго и мислили върху думите на Светозар.
Когато Мартин се прибрал в къщи, децата и жена му не могли да го познаят. Той излъчвал радост, спокойствие, мир и любов. Мартин отворил своята торба, за да покаже недостатъците на семейството си, но там се оказала само една бяла роза. Първоначално се изненадал, но после разбрал, че е намерил щастието, което цял живот е търсел.
Марк също дълго вървял и си мислел, как се е превърнал в обсебващ и недоверчив човек. Задавал си въпроса, защо виждал в хората само лошото? Когато си дошъл в къщи, Марк поискал от всички прошка. Той изсипал своята торба, но от там не изпаднали седем кръста, а седем червени рози. Разбрал, че му е било простено. Раздал цветята на децата си и ги благословил.
Елате и донесете светлина на хората, и не събирайте повече негодувание, завист, ревност, осъждане…..