Ежедневието на Наско започваше и завършваше с ровене на боклука за бутилки и кутии.

Един ден той намери в контейнера много пари спестени в облигации.

– Кой може да има нужда от пари повече от мен?! – каза си Наско, – но …

Той отнесе парите в най-близкия приют за бездомни, където служител откри собственика.

Честността на Наско предизвика спонтанна вълна от щедрост.

Собственикът на намерените облигации му подари 100 долара.

Друг мъж му изпрати осем торби за боклук с бутилки за връщане и купа с монети.

Последваха 1000 долара от друго лице.

Трима души дадоха общо 2500, а местните бизнесмени 1200 долара. Освен това му осигуриха работа.

Каква ирония?!

Безкористния бездомник Наско даде урок по милосърдие на всички.

Нека бъдем с отворени ръце и сърце, за да могат Божите ръце и сърце да действат в този свят.

Румен бе разгневен сериозно:

– Живота често разтоварва боклука си върху нас.

Дечо бе по-спокоен и уравновесен. Той погледна приятеля си и добави:

– Вероятно от тебе очакват твърде много. Постоянно хленчат и се оплакват наоколо. Може би за това се чувстваш като кошче за боклук.

– Разбираш ли, – Румен размаха недоволно ръце, – всичко това ми идва твърде много. За това се натоварвам с гняв, вина, песимизъм, горчивина и голямо безпокойство.

– Пази мислите си, – посъветва го Дечо – ти имаш избор за това…… Например, вследствие на днешната ревност утре можеш да извършиш престъпление от омраза.

– Как да пазя мислите си? – попита Румен. – Лесно е да се каже.

– Улавяш всяка мисъл и я караш да се подчини на Христос….. Егоизъм отдръпни се. Гняв разкарай се. Не трупай разяждащи мисли, а добри.

– Уф, – въздъхна тежко Румен.

– Спомни си Божите милости, виж колко пъти те е благославял и ти е прощавал, тогава мислите ти ще се обърнат към добро.

Нако и Мишо бяха съседи. Можеше да се каже, че донякъде се разбираха.

Защо донякъде?

Веднъж Нако реши да отиде да пазарува и си рече:

– Нещо ме подбужда да пазарувам и за съседа си. Какво да му купя?

Замисли се, а след това продължи със размишленията си на глас:

– „Каквото вземете за себе си, вземете го и за ближния си“. Много обичам сладоледа с шоколад. Такъв ще купя и на съседа си.

Когато излезе навън Нако забеляза, че боклука на Мишо е „прескочил“ в неговия двор.

Въздъхна тежко и каза:

– Е, случва се. Ще почакам да го почисти, не бързам за никъде.

Само напомни внимателно на Мишо:

– Виж, моля те …. нека това да изчезне от двора ми.

– Сега съм зает, но следващата седмица, непременно ще се заема с него, – обеща Мишо.

Минаха две седмици, а боклука си стоеше в двора на Нако.

Днес той трябваше да отиде отново да пазарува.

Мина покрай мястото, където се продаваха сладоледи с шоколад, но не спря.

Насочи се по-нататък към бамята.

Когато се върна с колата си, Нако тръсна чувал в скута на мързеливия си съсед и му пожела:

– Приятна вечер.

На следващата ден, когато Нако погледна в кухнята, познайте какво намери там сладолед с шоколад или бамя?!

Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!