Дора бавно се изкачваше по изходната рампа на паркинга.

Късното връщане в къщи не бе в плановете ѝ, за това усещаше в себе си тревога.

Колата ѝ изглеждаше тиха и празна след шумния ден с внуците.

Дора запали двигателя. Потупа седалка до себе си и каза:

– Боже, ти ще се прибереш с мен в къщи. Не съм сама. Ти си с мен и ще ме отведеш безопасно у дома. Ти си моят Защитник, за това няма да се страхувам. Вярвам, че ще ме избавиш от всякакво зло.

Бог я успокои и всичките ѝ тревоги се стопиха.

Докато призоваваше Господа, Неговото присъствие изпълни цялата кола.

Тя караше по-бавно, тайно надявайки се, че пътуването няма да мине бързо, защото Неговото присъствие беше осезаемо.

Имаше чувство, че Той я държи за ръка.

Двамата говореха, смяха се и пееха през целия път.

– Как можах да натъпча толкова много от Бога в колата си? – питаше се тя.

Бог ще запълни всяко пространство, където е добре дошъл.

Той копнее да се доближи до нас и да изпълни живота ни със Себе Си.

Често в ежедневието се чувствайки сами, претоварени, уплашени, безпомощни или изгубени.

И все пак, Той винаги е с нас, обещавайки никога да не ни напусне или изостави.

Кучето на Митко бе нападнато от друго много по-голямо от него и едва не го уби.

Митко настоя пред собственичката на голямото куче:

– Приспете вашето куче. Ще ви създава много главоболия.

– Това, което направи моето куче е ужасно, – отговори собственичката на големия пес, – но аз все още го обучавам и още не съм приключила с него. Моля ви да поизчакате малко.

Бог би казал за всеки , който те нападне:

– Това, което направи, беше неприемливо, непростимо, но още не съм приключил с него. Той е все още част от Моя план. Аз не се е отказал от него. Той може да е извън волята Ми, но не и извън обсега Ми.

Ние почитаме Бога, за това не трябва да виждаме враговете си като провали, а като Негови проекти.

Това бе странно общество.

На където и да се обърнеш, можеш да прочетеш:

„На първо място удоволствието“.

„Всичко е позволено, чувствайте се добре“.

– А вината? – някой плахо се обади.

– Това е забранена тема за разговор, – последва бърз отговор.

Хората трескаво бягаха от нея.

Как ли?

Давеха я в алкохол. Въвличаха я в различни удоволствия. Обвиняваха някой друг. Подтискаха я с умствена гимнастика. ….

Но каквото и да правеха не можеха да се отърват от вината.

Стигна се до там, че тя изби на дрехите им като голямо грозно петно.

Какъв ли не перилен препарат използваха, но колко и пъти да го пускаха в пералнята, петното си оставаше.

Ами сега?!

– Наистина ли няма нещо, с което да се премахне?

Това петно бе греха и вината на хората пред Бога.

Учените на това общество дълго си блъскаха главите над този проблем.

Посети ги дребно, мършаво и побеляло старче. То се почеса по главата и каза:

– Има изход от положението.

– Какво? Как? Казвай бързо, старче! – наскачаха веднага учените.

Старецът се усмихна и поясни:

– Грехът и вината могат единствено да се изличат чрез кръвта на Исус. Затова Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се задейства, когато грехът влезе. Тогава трябва да отидем при Исус Христос, за да бъдем очистени.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.

Донка се почувства изолирана и неуважена.

По време на обедната почивка шефът ѝ бе оставил шоколадови бонбони на бюрата на всички с изключение на нейното.

На Донка ѝ стана мъчно:

– Защо ме пренебрегна? С какво съм заслужила такова отношение?

Когато попитаха шефа ѝ:

– Защо постъпихте така с Донка?

Той отговори:

– Тези шоколадови бонбони все още бяха добри, но са от известно време. Донка е бременна, така че не исках да ѝ се случи нещо лошо.

Малкият инцидент се превърна в постоянна шега в офиса.

Понякога и ние погрешно тълкуваме Божите намерения поради ограниченото си разбиране и възприятие.

Може дори да вярваме, че сме жертви на несправедливо отношение, забравяйки, че Бог винаги дава най-доброто за нас. Винаги.

Нашите мисли и пътища са повлияни от егоистични желания, но Божите са състрадателни и праведни.

Така че, дори когато нещата не изглеждат добре, можем да се доверим, че Бог ще ни осигури това, от което наистина се нуждаем, защото Той е любящ и верен на собствените Си обещание.

Нека „Го призовем, докато е близо“, като знаем, че Той никога няма да ни остави.