В една приказка се казва, че на небето имало прием на добродетелите. Там били правдата, честността, искреността, добротата, простителността, любовта, добротворството, благодарността и др.

Всички добродетели радостно разговаряли и споделяли преживяванията си. Някои забелязали, че добротворството и благодарността не разговаряли изобщо помежду си.

Оказало се, че те изобщо не се познавали, защото намали случай, в който да се срещнат.

Това може да ви звучи прекалено, но съдържа в себе си горчива истина.

Талмудът казва, че който се наслаждава на нещо без благодарност, обсебва нещо от Бога.

Благодарността е една от най-големите привилегии на човека. Тя доказва, че разбираме и ценим живота.

Колкото повече благодарим, толкова повече приемаме. Лютер твърди, че благодарността е истинската добродетел и най-доброто богослужение.

Когато постоянстваме в благодарността, тогава Бог постоянства в благословението.

Благодарният за всичко има поглед, отправен към Бога.

Святият Дух надари учениците и последователите на Христос със Своите дарби и чудния Си плод. Затова те имаха хармония помежду си като подарък.

Бог на търпението и мира им даде единодушие.

Нямаше заседание и протоколи, в които да се впише, че е взето решение всички да бъдат в хармония. Това бе естествен плод на Святия Дух.

Същият този Дух, който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелствуват за вярата си сред враждебния околен свят, Новорождението им даде друг нов характер.

Първите християни имаха нови сърца, за това бяха едно. Всеки, който ги погледнеше, възкликваше: “ Ето колко е добро и колко е угодно Да живеят братя в единодушие!“

Син обяснява на майка си за Петдесятница:

– Аз зная какво е станало на този ден!

– И какво се е случило? – попита майката.

– На този ден Бог е запалил лампи над главите на апостолите.

Каква чудесна картина, когато „всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях“, изразяваща пълна хармония.

Първите християни не бяха еднакви. Всеки имаше характер, различен от този на другите. Различна бе и мисълта им. Но над всички тях беше Божията любов.

Славеят пее по един начин, чучулигата по друг, но двете птички хвалят Бога, без да изпитват омраза едни срещу други.

Ние никога няма да бъдем еднакви. няма да вършим една и съща работа. Няма да изпълняваме еднакви задължение. Няма да носим еднакви дрехи…

Но хармонията не е в еднаквостите, а в разнообразието, което съдържа взаимно допълване.

Има толкова различни цветя. Едни са бели, други жълти, трети розови, …..Но става нарушава ли се красотата.

И ето тези човеци с различни дарби и характери бяха едно сърце и една душа. Над себе си имаха общата воля на Бога. И те радостно я вършеха.

По главните въпроси вземаха предвид Божията воля, а по второстепенните важна роля играеше братолюбието.

Това е хармония!

Преди да повярват, Божиите чада са принадлежали на един или друг, но сега всички са едно. Преди не са се познавали, но сега са станали близки. Различията били забравени.

Святият Дух ги бе споил с Божията любов.

Първите християни бяха повярвали в Господ Исус. Решиха да го следват и да Му служат. Дадоха му сърцата си.

Каква радост имаше при това тяхно решение?! Никой не ги принуди или застави да постъпят така.

Колко общи неща имаха те?

Те имаха общ Спасител, Който умря за тях и проля кръвта си за прощението им.

Общ беше Святият Дух, Когото те радостно приеха.

Общ беше врагът: грехът и злото, против, което воюваха.

Обща бе целта им, прославянето на Бога и спасението на човешки души.

Не е чудно, че всичко това ги сплоти в неделимо цяло.