Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!

Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.

Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Това бе опустошителен пожар. Причината бе неизправност в електрическото табло.

Лиляна оплакваше трофеите на сина си и му обещаваше:

– Дани, ще ги възстановим.

Но синът оставаше учудващо равнодушен:

– Ако трофеите са най-важните моменти в живота ми, тогава не си струва да живея занапред, – каза той. – Защо да губя време и усилия да си върна миналото? За мен е по-добре да се съсредоточим върху изграждането на бъдещето си?

А баща му добави:

– Има неща и дори хора, които ще трябва да изоставим, ако искаме да продължим напред. Всеки и всичко, което те държи в капана на миналото ограбва бъдещето ти, което Бог иска за теб.

– Така е, – съгласи се Дани, – не можеш да следваш Господа в бъдещето, ако държиш на миналото си.

Бащата се усмихна:

– Твоето минало ще бъде твое бъдеще, докато не събереш смелостта да създадеш ново.

– Смелост? – Дани тръсна глава, неразбирайки баща си.

– По-добре вземи всеки спомен, който продължава да те наранява, цялата болка, цялото съжаление, цялата горчивина и разочарование, извади всички моменти на предателство и всеки провал от сърцето си и ги хвърли в огъня.

– Това ми прилича повече на разрушение,- повдигна вежди Дани.

– Не точно, – кимна с глава бащата, – например не трябва да изгаряш релационните мостове и не действай според стратегията на изгорената земя. Просто бъди сигурен, че правиш правилното нещо по правилния начин. Цени миналото, но живей в настоящето и за бъдещето.

– Пътуване към най-доброто бъдеще…, – Дани въздъхна.

А баща му продължи:

– Това пътуване минава през пещта. Огънят едновременно изковава това, което трябва да станем, и ни освобождава да живеем живота, за който сме създадени.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.