Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Майкъл Джевис се гордеел  със спортния си автомобил Toyota MR2 MK1. Това била колата на мечтите му.

Въпреки това, поради определени обстоятелства, той трябвало да е раздели с любимото си транспортно средство. Всички негови близки забелязали, как Майкъл тъгувал поради тази загуба.

64 годишният Джевис загубил дар слово, когато синът му, който тайно търсел същата кола, я докарал пред дома на баща си и му връчил ключовете за нея.

За нападението на град Акербат, който е крепост на Ислямската държава, в района на град Салаам в източната част на Хама в Сирия е сформирана нова групировка на силите на Башар Асад.

Всеки ден тук пребивават нови единици. В състава на новите групировки са влезли подразделение съставени само от жени. Повечето от тях са вдовици, а техните мъже са загинали, защитавайки Родината и семействата си от терористи.

Военнослужещите от женското подразделение са преминали специална подготовка в сирийската школа за снайперисти.

Жените са готови да продължат борбата, която са започнали мъжете им. Решили са да отмъстят на терористите за всички страдания, които са преживели те и техните близки.

За бунтовниците от Ислямската държава това е много тъжна вест. Според поверията на мъжете ислямисти, на убитият от жена Аллах не му прощава и няма да попадне в рая.

Женското военно формирование е въоръжено с снайпери, чийто калибър е 7,62 мм и уреди за нощно виждане.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

По новините съобщиха, че бурята в източната част на страната е била опустошителна. Репортерите непрекъснато интервюираха хора, които не бяха успели да се приберат  по домовете си. Те все още не знаеха какви щети са понесли къщите им.

Единствено страх и ужас  се четеше по лицата им. Усещаше се, че те не знаят как да се справят с проблема свързан с разрушението на домове им.

– Страхът от бъдещето може да приеме всякакви форми , – каза си Невена. – Това може да бъде несигурност в работата, притеснение за здравето и живота на близките, финансови сътресение, ….., а сега и тази буря.

Невена си имаше свои страхове. Един от тях се наричаше“резултати от мамография“. Майка ѝ бе починала от рак на гърдата.

– При мен има повишен риск да се разболея от същото, – често се стряскаше Невена. – Но аз съм християнка, доверявам се на Бога, когато ме е страх. Защо след като направих изследването, се почувствах толкова слаба и в ума ми се въртяха какви ли не мисли? Те ме заливаха като море и имах чувството, че се давя.

Невена изключи телевизора и започна нервно да крачи из стаята. Страховете ѝ напираха, но …..

– Библията казва, че Бог е винаги до мен, – каза Невена. – Той ме закриля и придружава във всичко. ….. Не знам какво ме очаква, но се опитвам да не загубя вярата си. Знам, че мога да разчитам на Господа, каквото и да се случи.

Невена падна на колене и отправи към Бога гореща молитва:

– Татко мой, не искам да забравям, че си с мен във всички случаи и създали се ситуации. Освободи ме от страховете ми за бъдещето…..