Това бе невероятно надбягване. Участваха по трима от всеки отбор. Краката на крайните двама бяха вързани за тези на средния.

Всеки отбор се виждаше победител.

Сигналът бе даден и всички се втурнаха напред.

И от тук започнаха бедите.

Повечето от тях падаха и трудно се изправяха на краката си. Други се опитаха да скачат, вместо да ходят, но скоро се отказаха от този вариант.

Само един екип не побърза да тръгне. Те измислиха стратегия и тогава потеглиха. Спъваха се, но продължаваха напред и скоро задминаха всички тройки.

– Виж тези успяват, – забеляза някой от тълпата наблюдатели.

– Как го правят? – попита друг.

– Много просто, – извиси глас Симеон. – Те си сътрудничат за всяка стъпка.

Трябва да се отбележи, че той внимателно бе наблюдавал движенията им още от самото начало.

Това сътрудничество стъпка по стъпка позволи на тези трима играчи да пресекат финалната линия първи.

Понякога да живееш за Бога в общност от вярващи те кара да бъдеш разочарован.

Защо става така?

Всеки от нас често се спъва, когато има различно мнение от това на останалите.

Необходимо е в молитва, използвайки дарбите си да се обединяваме за един бъдещ живот, служейки на другите, като верни настойници на Божията благодат в нейните различни форми.

Ако си сътрудничим, можем да покажем на света, че независимо от различията между нас, ние можем да живеем заедно в единство.

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Странни са човешките представи, но още по изненадващи са отговорите на малките деца. Те ни подсещат за неща, на които не сме обърнали достатъчно внимание.

Един ден Дани стоеше край родителите си, които разговаряха с няколко души. Темата бе за семейството.

– Как може да познаете, че двама души са женени? – внезапно попита Дани.

Възрастните се стреснаха и изненадано погледнаха малкото момче.

– А ти по какво ще ги познаеш? – попита го заинтригуван баща му.

Дани смръщи вежди и важно заяви:

– Много просто, те крещят на едни и същи деца.

Да, момчето бе направило своето откритие.

И то си беше така, но бракът може да бъде много труден, независимо дали имате деца или не.

Финансите, комуникацията, интимността и понякога дори децата могат да станат източници на напрежение в отношенията ви.

Независимо от това, Бог иска бракът да бъде източник на радост, насърчение, утеха и благодат.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.

Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.