Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

Веднъж един ученик се обърнал към учителя си:

– Видях страни неща и не мога да разбера тяхната природа. Достойни мъже, покрити с рани от вражески саби и куршуми в дългите походи, увенчани със славата на последните битки, отличили се с доблест, смелост и мъдрост дори и от враговете си, стават глина в ръцете на безпомощните жени. Защо така става?

– Не всяка жена, – казал учителят, –  може да превърне мъжа в глина. Това става само при тези, които не се съпротивляват на природата си. Жените са като водата. Те са слаби и меки, не могат да се сражават с враговете, да извършват подвизи, да строят и защитават своите жилища, но без тях, както и без водата няма живот на земята. Независимо от своята нежност водата неотстъпно преодолява твърдите и яки скали. Срещайки преграда, тя я заобикаля, търпеливо пробива ново русло в най-твърдите слоеве, следвайки неотклонно своите цели.

Учителят обърса изпотеното си набръчкано чело и заключи:

– Става лошо, когато жената заприлича на капеща вода. Разрушава камъка … капка след капка. Така тя пробива не един отвор. Интересно за какво ѝ е този стар, мокър и напукан камък след това?

През зимата на 324 г. пр. н. е. след множество битки македонският цар Александър Македонски отново се завръща във Вавилон. През следващата година той извършва огромни строителни работи в града.  Александър искал Вавилон, новата столица на империята,  да стане не само търговски център, но и важно пристанище.

Плановете му се провалят, защото се разболява и след кратко боледуване умира през лятото на 323 г. пр. н. е., ненавършил 33 години.

Името на Египет е свързано с опазването на тялото на Александър Македонски. И това се оказва една от най-големите мистерии на античността.

Трупът е балсамиран и съхраняван две години във Вавилон. По-късно надделява идеята, че той трябва да бъде върнат в Македония и погребан в Егея. Интересното е, че тялото е откраднато от Птоломей, който по това време е сатрап на Египет.

Първоначално трупът е пазен в Мемфис, древната столица на фараоните. Предполага се, че балсамираното тяло на македонския цар е съхранявано в каменен саркофаг на последния владетел на свободен Египет Нектанебо, смятан за негов биологичен баща.

По-късно Птоломей, пренася саркофага в новата столица Александрия. В този град Птоломей властва като цар на Египет. Трупът на завоевателят на Азия е положен в мавзолей и е пазен като реликва до времето на първия римски император Октавиан Август.

През следващите години следите на саркофага се губат, въпреки че съществуват местни предания за неговото местонахождение.