Гостите са на вратата, а с чая няма какво да им предложите. Това не е беда. Тази торта може да приготвите за броени минути. Важното е в дома си да имате необходимите продукти и микровълнова печка.
Ето какво ви е нужно за тортата: 1 яйце, 4 супени лъжици мляко, 4 супени лъжици захар, 2 супени лъжици захар, 3 супени лъжици брашно, 1 супена лъжица нишесте, 3 супени лъжици растително масло, ванилия, сода бикарбонат.
Приготвя се по следния начин.
Смесете всички съставки и ги поставете в съд за микровълнова печка. Печете 5 минути при мощност 700. При по-голяма мощност са достатъчни и 3 минути. Залейте печенето с любимия си крем. В този случай може да се използва 200 грама сметана с три супени лъжици захар.
Приятен апетит!

Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.

Една мечка помагала на един сиромах да си изкарва хляба. За целта тя играела пред насъбралата се тълпа, а после стопанина минавал с шапката си и събирал подхвърлените от хората монети.
Една маймуна видяла мечката и рекла:
– Когато вървиш на задните си лапи, много се кривиш.
Мечката се засегнала:
– Какво говориш? На подигравки съм сита. Какво те интересува как ходя и дали съм красива на вид?
В разговора се намесила и свинята:
– Харесваш ми. До сега не съм видяла по-добър танцьор от теб.
Мечката, навела глава и млъкнала. Но после смирено казала:
– Това, че маймуната не ме одобрява не е беда, но щом свинята ме хвали, това означава, че танцувам много зле.
Лошо е, когато не те хвали мъдрец, но е по-зле, когато те хвали глупак

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

Днес върху зрителите се изсипва всевъзможна рекламна информация, за таблетки, мазила…, които свалят килограмите, унищожават кашлицата, хремата, простудата. Не тук няма да пиша за това, колко са вредни или полезни са тези предлагани стоки.
Става въпрос за нещо много по-просто. Ако се борим против простудата, кашлицата, хремата, … с определен брой медикаменти, може би ще настъпи облекчение след известно време.
Но помислете, от какво идват всичките тези неразположения? Разбира се от нашия порочен начин на живот.
И какво се получава? Ние си живее както си искаме, разрушаваме организма си, а срещу това се борим чрез таблетки. След подобрени, отново продължаваме живота си в същия дух и отново заболяване, отново лекарства.
Разбирате ли, как всичко това ни прави зависими от медикаментите. Освен това, временното  изчезване на симптомите, не говори за напълно излекуване.
Ние се превръщаме в хронично болни, пораждащи подобни безумни „лечения“, които могат да ни доведат и до по-сериозни заболявания.
Мислете и разсъждавайте, може ли да се случи по-голяма беда от тази?