Николета бе напълно здрава жена. Но изведнъж започна да се държи някак странно и веднага я отведоха в болницата.

Лекарят, който я прегледа бе категоричен:

– Тя има психическо разтройство.

Николета можеше няколко минути да ридае в истерика, а след това да се разсмее. Движеше се някак странно, с опънати ръце напред. Временно тя бе абсолютно нормален човек, а след секунда получаваше халюцинации и можеше да заяви, че баща ѝ я е отвлякъл.

Николета започна да страни от медицинските сестри, когато се опитваха да я успокоят. Тя имаше истински припадъци. Смяташе, че болничния персонал крои нещо лошо против нея.

– Мозъкът ѝ е в огън, – каза лекуващият я лекар. – Но каква е причината за такова поведение? Това е рядък случай. Та тя съвсем неочаквано започва да се държи съвсем нормално.

Неврологът сериозно се замисли:

– Вероятно невротичното ѝ разтройство има биологична причина. Я да видим дали това е така. Николета я ми нарисувай един часовник.

И тя нарисува такъв, но при него цифрите бяха само от едната страна.

– Явно при нея е поразено само едното полукълбо на мозъка, – каза неврологът. –  Болестта ѝ не е психическа,  а има неврологичен източник.

И това я спаси. Направиха ѝ биопсия.

– Николета има автоимунно заболяване, – въздъхна с облекчение невролога, – Тя има рецепторен енцефалит. Поради развитието на това заболяване, нейните собствени антитела са атакували мозъка ѝ, предизвиквайки в него подуване и повреди.

– Това заболяване е доста коварно, – каза лекуващият я лекар. – С такива симптоми бях готов да я лекувам за психическо разтройство, въпреки, че то има органичен произход. А като си помисля само … заболяването може да предизвика тежки увреждания на мозъка, дори и смърт.

– Е, – каза облекчено неврологът, – това се лекува, само навреме трябва да се открие проблемът.

Лекарите бързо подбраха необходимите медикаменти и Николета напълно оздравя.

Славка разбра, че Леонид ѝ изневерява. Тя не можа да се примири с това. И тъй като болката от отхвърлянето бе непоносима, тя реши да се самоубие.

Преди Славка да скочи от високото място, което бе избрала, баща ѝ протегна ръка и каза:
– Дай ми ръка, моля те ….

– Не, – категорично отсече Славка и обви с ръце тялото си. – Аз мразя този свят ….. Този, когото обичах ме предаде. не искам повече да живея!

Изведнъж се появи приятелят ѝ и започна да я умолява:
– Любима , прости ми, моля те. Аз направих много грешки, дай ми втори шанс, …… моля те.
Този разговор не продължи дълго … в очите на Славка се появиха сълзи, а мисълта за самоубийство отслаби хватката си и бавно започна да я напуска.

Баща ѝ усети, че е променила решението си. Отиде но нея , прегърна я и каза:

– Скъпа, аз те обичам, повече от всичко на света! Това момче не заслужава сълзите ти. Ти имаш баща, които няма да те остави.

Изведнъж Славка разбра:

– Родителите ме обичат независимо от всичко, а този мой приятел, щом един път ме е изоставил, всеки път, когато бъде подложен на нова атака от някоя друга жена ще ме напусне.

Нуждая се от истински приятел, с който взаимно ще си споделяме мислите, ангажиментите, радости и ще намираме изход от всяко лошо положение …..

Един горд човек дълго лазил по високите планини. Там видял орел и го попитал:

– Кажи ми горда птицо, как летиш?

– Това е толкова просто. Оттласкам се от края на пропастта и летя, това е всичко. Няма никаква тайна. Така е летял моя баща и бащата на моя баща, и неговия баща ……

Орелът размахал криле и полетял. Човекът го последвал.

Дълго време след това над пропастта се чували викове …..

Минаващите по улица на оживен индийски град виждаха 15 месечно момиченце, чийто крак бе привързан с връв към бетонен блок, като животно. Детето прекарваше тук цял ден на 40 градусова горещина.

За това момиченце, никой не се грижеше, но всички минаващи от там възприемаха това като даденост.

Загрижени хора минаха от там и решиха да разберат, кой и защо така лошо се отнася към това дете.

Елена и Станислав се срещнаха с родителите на момиченцето.

– Защо държите така детето вързано по цял ден на жегата? – попита възмутено Елена.

– Това правим за нейно добро, – каза майката.

Елена и Станислав се спогледаха изненадано.

– Вижте, – каза бащата умиротворяващо, – двамата с майка ѝ по цял ден работим на строителната площадка. Парите, които получаваме едва стигат за храна, нямаме възможност да наеме човек, който да се грижи за дъщеря ни.

– Защо тогава не я оставите в дома си с други деца? – предложи Станислав.

– Ние постоянно се местим от град на град заедно със строителната бригада. Обикновено нощуваме в палатки. Ние нямаме роднини, които биха се погрижили за детето ни, – обясни бащата на момиченцето, – затова сме принудени да го вземем със нас.

– През деня няма време да погледна детето си, – каза майката, – защото ще загубя работата си. През целия ден виждам дъщеря си само на обедната почивка, която стига само колкото да я нахраня.

Елена се просълзи, тя бе трогната от историята на това бедно индийско семейство.

– Сега прокарваме кабел в близост до оживена магистрала – каза майката – и аз се страхувам детето ни да не попадне под колелата на някой автомобил. За това сме я вързали.

Това семейство не бе единственото, което имаше такъв проблем. Може да ви звучи невероятно, но това става в XXI век.

Две жени се разхождаха по крайбрежната част на града. Обикновена разходка, с участие в шеговит конкурс и спечелена играчка, за постигната победа в него.

Жените бяха спечелили огромен мечок, който приеха със смях, като награда за ловко хвърляне на стрелички по балони.

Радвайки се по детски, жените започнаха да се оглеждат за някое дете, така че играчката да си намери свой господар.

Скоро те видяха малчуган на около пет години, който здраво стискаше ръката на баща си, а в същото време риташе гладко камъче, което със звън се удряше в бордюра и отново се връщаше в краката на момчето.

– Виж какво мече, – без да се уговарят двете жени отидоха при детето. – Харесва ли ти? Взимай го, твое е! Радваме се, че можахме да те ощастливим с тази играчка.

След известно мълчание, момчето изрече обичайната дума за такива случаи:

– Благодаря.

В тази внезапно оформила се компания всички се усмихваха, освен бащата на момчето, който гледаше към пода и за изненада на всички в очите му се появиха сълзи.

– Това е първата дума, – каза бащата, – която синът ми произнася след дълго мълчание. Когато баба му почина той спря изведнъж да говори.

Благодаря, обикновена дума, която за много се оказва доста сложна по различни причини. За някои тя е просто вежливост, други и придават религиозно значение, а тя е просто съкращение – благо даря на някого.