Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Научно е доказано, че прегръдките стимулират психологическото развитие на детето. Детето, което често е прегръщано, хармонично се развита като личност. Децата в дом за сираци, лишени от нежна прегръдка, се развиват много по-бавно.
Необходимо е да се прегръщат не само малките деца, но и подрастващите. Не е задължително подрастващото момче да се притиска и целува, но една весела „борба“ с татко или по-големия брат е алтернатива на прегръдката. Този вид телесни контакт е задължителен за тийнейджъра.
Много повече от прегръдки се нуждаят подрастващите момичета. Те наистина имат нужда татко да ги прегърни или да ги притисне към себе си, макар и на шега понякога. Ранната сексуалната активност сред подрастващите момичета до голяма степен е свързана с остър недостиг на обич и прегръдки от бащата.
Кой може да каже, че ние възрастните не се нуждаем от прегръдка? Между съпруг и съпруга, които рядко се прегръщат може да възникне неразбираема нервност, раздразнителност. Така че, ако сте женени и сте имали неразбирателство по между си, попитайте се: От колко време не сме се прегръщали?
Ние с радост прегръщаме при среща приятелите си, здраво стискаме ръцете им, потупваме ги по рамото. А влюбените през цялото време се държат за ръцете.
Възрастните хора трябва да се прегъщат като децата, така че, ако живеете с майка, баща, баби и дядовци, лели и чичовци прегръщайте ги по-често.
Забелязали ли сте, че ако прегърнете човек изпаднал в истерия или разтърсван от силни ридания, той затихва и се успокоява.
Сега това е и научно обяснено. S-тактилните влакна дават сигнал към мозъка: Всичко е наред, обичат ме, приет съм, аз не съм сам.