Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

В басейна на река Ижма около село Немяд се намира едно от най-големите местни находища на асфалт в Русия.

В републиката се намира най-голямото находище на барит BaSO4 в страната.

В Коми се намира най-голямото блато в Европа. То е разположено в Уст Цилемски район на Коми.

Средната дълбочина на блатото е 1,6 метра, а площта му е 200 000 хектара. Това не е просто блато, а огромна горско-блатна система, включваща голямо количество реки и езера.

В Коми се намира едно от седемте чудеса в Русия – стълбовете на атмосферните влияния. В столицата на Коми има паметник на буквата  „Ӧ“. Тази буква се използва в удмурския език, коми език, кюрдски, марийски, а също и горно-алтайски език. В руските книги до началото на 20 век, буквата „Ӧ“ се е използвала вместо буквата „Е“.

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..