Днес науката потвърждава това, което Библията ни учи, че между ума и тяло има тясна връзка.

Ето какво е казано в Притчите по този въпрос: „Веселото сърце е благотворно лекарство, а унилият дух изсушава костите“.

Но, също така, съществува тясна връзка между душевно и физическо здраве. Чувството за вина, страх, завист, горчивина, вътрешна опустошеност, бягство от реалността, тези и множество други проблеми водят до болест за душата, която е породена от заразата на греха. Те подобно на отрова, отравят нашата душа и тяло.

Но когато в нашия живот влезе Христос, Той ни избавя от вината, освобождава ни от страховете. Дава ни любов към ближния, разкрива смисълът на живота ни. Неговата радост и мир неутрализират отровата на греха, донасят емоционално и физическо изцеление.

Означава ли това, че нашите емоционални и физически разстройства ще изчезнат напълно? Не е задължително. Но, подобно на чист източник, душевният мир от Бога, очиства и освежава душата и тялото.

Замисляли ли сте се за разликата между служещ на Бога вярващ човек и не служещ, но също вярващ в Христос? Той вярва и не бърза да служи. За него винаги има много време

Дори 1000 години живот да му дадеш, той няма да посвети своя живот на Спасителят.

Оказва се, че всичко зависи от християнския възглед за това, което човек иска да види или което не желае да съзре.

Бог има свой план за нашия живот. Вярващият човек има свой живот, цели неговото изграждане и осъществяване на мечтите си.

Библията казва, че всичко зависи от вижданията на човека.

Тогава, какъв е нашият избор, посвещаваме ли живота си на Господа или не го посвещаваме на Него? Изборът ни дава резултат.

Преди известно време чух едно малко момиченце да се представя: „Аз сън християнка“. Колко точно и изчерпателно описание.

Когато се представяме пред някого ние изтъкваме своята професия, хобито си, учебното заведение, което сме завършили, …

Християнската ни идентичност не е сезонна дреха, която обличаме за определено време, а после я оставяме някъде. Това, че сме християни понякога ни пречи, но независимо от обстоятелствата, ние трябва да славим Бога, че носим името християни.

Макар че, не можем да не грешим като Христос, докато ходим на тази земя, като християни ние ежедневно се стараем да се уподобим на Него във всичко, което вършим. Като приемем ролята на слуга, който се грижи за физическите и духовните нужди на ближния си.

Ако ти си християнин, как показваш на другите, че си такъв?

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Когато сме в Христос, в сърцето ни свети пламък. И ние виждаме това, което по-рано не сме виждали.

След това трябва да открием тайната, как да пренесем този пламък във всеки, който сме срещнали.

Срещат ни скучен, пуст и сив ден, изпълнен със с празни и скучни задължения, а също така и празни души, които се опитват да заглушат пламъка в сърцето ни.

За да не загасят пламъка в сърцето ни, трябва да знаем тайната да пребъдваме в Христос.