Никаква логика не може да се намери в любовта На практика всички знаем, че солта е солена или меда е сладък, но когато говорим за любовта, откриваме, че желаната от някого личност, може да е съвсем отблъскваща за някой друг.
Защо е така не знаем, но нали не разбираме и слънцето, което ни осветява и кара плодовете и зеленчуците да растат. Не знаем как расте плода в утробата на майката.
Не можем да проумеем любовта, но нали не знаем как храната се превръща в плът и кръв от тялото ни и все пак не спираме да се храним, само защото не разбираме този процес.
Неразбираема, непонятна, привидно абсурдна, такава е любовта.  И все пак на този свят няма нищо по-велико от нея. Наистина не съществува нещо по-чисто, по-благородно, по-радостно и по-красиво от обичта.
За това не трябва да се учудваме, че когато Соломон, мъдрия цар, искал да намери точни думи, с които да изрази отношението между Бог и Израел, е употребил тези за прегръдки, целувки и милувки, които си разменят мъжът и жената.
Любовта е създала този свят и като е увековечила нашия вид, е избрала един съвсем различен начин от този на пернатите или люспестите животни.

Веднъж учениците дошли при учителя си и го попитали:
– Защо лошите наклонности лесно се усвояват от човека, а добрите трудно се придобиват и остават нестабилни в него?
– Какво ще се случи, ако здравите семена останат на слънце, а болните се заровят в земята? – попитал учителят.
– Добрите семена останали без почва ще загинат, а болните ще пораснат и ще дадат лош плод, – отговорили учениците.
– Така постъпват и хората. Вместо да правят тайно добри дела и дълбоко в душата им да растат добри кълнове, те ги остават на показ и така ги губят. А своите недостатъци и грехове, за да не ги видят другите, крият дълбоко в душата си. Там те растат и унищожават човека в самото му сърце.

Както е известно, Меркурий се върти около оста си много бавно, а се движи по орбитата си неравномерно.
Например, в 8 от 88 дни, орбиталната скорост на планетата става по-голяма от тази на въртене й около оста.
Ако в този момен наблюдател се намира на повърхността на Меркурий, той ще види как слънцето спира и започва да се движи в обратна посока.
Това явление се нарича ефектът на Исус Навиев, библейски герой, който с Божия помощ успял да спре слънцето.

Вечерта над гората изгряла луната.
– Виж колко съм голяма! – казала луната, – Аз съм по голяма от слънцето, защото го прогоних от небосвода.
– Да това е така! – потвърдил едноокия гарван кацнал на дърво край блатото.
Към полунощ луната се отразила в малка локва от блатото. Тогава локвата възкликнала:
– Виж, аз съм по-голяма от луната! Луната цяла се побра в мен и даже остана място за звездите.
– Да, това е вярно, – съгласил се едноокия гарван и започнал да размишлява.
– Ако луната се отразява в теб и остава място и за звездите, следва, че си по-голяма от нея. Но моето око е по-голямо от теб.
– Как така?- попитала локвата.
– Много просто, – казал гарвана. – Ти, локвичке,  се вместваш в окото ми заедно с луната и звездите, и остава място за цялото блато.
Пердето на лявото око на гарвана  важно казало:
– Най-голямото в света съм аз. Ако се прехвърля на дясното ти око, аз ще закрия и луната, и локвата, дори целия свят.
– Да, това е вярно, –  за пореден път се съгласил гарвана. – Ти, перде, си най-голямото в света.

Отдавна не бе валяло. Изведнъж небето над нас се покри с черни, плътни облаци. Бурята очевидно беше близо и побързахме към къщи. Точно, когато преполовихме широкия склон, заваля дъжд.
Той бе толкова силен, че падаше като плътна пелена и трудно се виждаше пътя.
По небето се стрелкаха огнени светкавици, веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици.
Имах чувството, че ада се е отворил, готов да ни погълне.
Наблюдавахме грандиозно представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше, а светкавици се кръстосваха на хоризонта.
Далечните тътени, дъждовната завеса и шумът на водата ни създаваха специфична атмосфера, която ни сближаваше.
Постепенно дъждът отслабна, накрая спря и слънцето проби облаците.
По цветята и листата заблестяха кристални капчици вода. Помислих си: „Земята най-после се е напила до насита“.