Обед е. Днес слънцето не е благосклонно към нас и все се крие зад облаците.
Седнали сме на масата и обядваме. Днес ни гостува съседката с четиригодишната си дъщеря. Момиченцето през цялото време се опитваше да попита нещо майка си, но понеже ние продължавахме да говорим, то не смееше да ни прекъсне.
В една от по-дългите паузи детето се обърна към майка си и попита:
– Мамо, каква книжка искате да купите?
Съседката погледна учудено дъщеря си и на свой ред попита:
– Каква книжка?
– Ти през цялото време говориш, че си отделила хиляда до две хиляди за книжката. Каква книжка искаш да купиш?
Дълго се смяхме. От къде да знае детето, че става дума за спестовен влог.

Деветгодишната Нина се прибира от училище и от вратата започва да разказва на майка си:
– Мамо, днес рисувахме небето!
– Е, и ти какво нарисува, – попита майката.
– Облак, слънце и две планети.
Майката много се  изненада:
– Какви планети? Нима ти познаваш планетите?
– Да! – възторжено отговори Нина. – На едната написах „Марс“, а на другата „Сникърс“. Само не разбрах, защо учителката толкова дълго се смя и каза, че ще вземе картината за изложбата.
Какво да се прави, децата понякога объркват сладките неща, които обичат с планети!

Свещеното животно за древните египтяни е  известно като скарабей. Целия си живот той прекарва в тор от слонове и бикове.
През последните години популацията на африканския торен бръмбар е намаляла, поради подобрените санитарни условия  в градовете. За скарабея става все по-трудно. Той не може да си намери подходяща купчинка тор, особено влажен, който е необходим на бръмбара да се охлажда.
Учените са забелязали, че предвижванията на този вид торни бръмбари е ориентиран по Млечния път, Слънцето и Луната, което им помага да не се отбият от пътя си.

Денят преваляше и слънцето скоро щеше да скрие и последните си лъчи, които от срам, че закъсняваха, обагриха околните облаци в червено.
Група младежи стояха край един стар склад. Разговаряха по групички. Бяха им обещали, камион за разтоварване и пари веднага на ръка след свършване на работата. Като става дума за разтоварване не си мислете, че групата бе специално подбрана. Тя съвсем не се състоеше само от яки и силни момчета. Само двама се открояваха с масивната си мускулатура, сякаш бяха излезли от някоя древна Олимпиада, където преди минути са премервали силите си. Те обикаляха наперено и пъчеха „напомпените“ си тела.
Две момчета малко в страни от групичките нещо се побутваха и весело се смееха.
– Виж го тоя Перколес, – каза едното от тях, сочейки показващия мускулите си младеж наблизо край тях.
Навярно имаше предвид легендарния Херкулес от гръцката митология, като бе вмъкнал само малка добавка, за да подчертае дразнещото го перчене на младежа.
Другия се засмя и посочи с ръка едно високо, мършаво момче:
– Не знам за този, но виж онзи Хер Кокалес – каза той на приятеля си, имитирайки умението му да изменя името на Херкулес в зависимост от човека насреща.
Изведнъж едно от момчетата извика:
– Какво прави този малчо тук? Каква работа може да се очаква от него?
– Остави го, той е втора употреба, – засмя се един дебеланко и намигна на останалите.
Така и не се разбра, какво точно имаше в предвид пълното момче. Дали не приемаха сериозно работата му или че беше толкова дребен, та не очакваха да свърши кой знае колко работа.
Закачките и подмятанията продължиха, докато дойде камиона.
В тази надпревара между кашони, щайги и напрегнати момчешки тела се отличиха Хер Кокалес и онова невзрачно момче „втора употреба“. „Перколесите“ се криеха в настъпващата нощ и носеха по нещо от време на време, колкото да се каже, че и те са работили.
Сила се доказва, не чрез показност, а с истински дела.

Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.