Милена и Денка се запознаха в парка. Оказа се, че живеят, не само на една и съща улица, но и в един и същи блок, но досега не се бяха срещали.

Милена се хвалеше открито:

– Работя като компютърен специалист в една фирма наблизо. В дома си има всичко, което съм искала. Учудвам се как се справяш с оскъдните си доходи?

Милена бе забелязала, че новата ѝ приятелка не носи маркови дрехи, не боядисва косата си, дори не бе гримирана.

– Доволна съм от това, което имам. Радостта и мирът са неотменима част от живота ми ….

– Сега се радваш, но мислила ли си за бъдещето си? – прекъсна я Милена.

Денка само повдигна рамене и се усмихна.

– Представи си, че се разболееш за по-дълъг период от време и загубиш работата си – започна с мрачните си догадки Милена – или твоят работодател фалира и никой друг не те наеме на работа …

– Почакай, – извика Денка, – такива неща изобщо не си представям, дори не биха ми минали през ума.

– Как така? – Милена мислеше вече, че Денка е луда. – Всеки нормален човек се притеснява за работата, здравето и поне за семейството си.

– Господ е пастир мой и няма да остана в нужда, – очите на Денка искряха.

– Ти си ненормална, – възкликна Милена.

– Възможно в твоите очи да изглеждам така, – каза спокойно Денка, – но те съветвам да изхвърлиш всичките тези „застрашаващи“ въображения и се довери на Бог.

Орелът, когато се издига на високо, не се безпокои за това, как ще прекоси реката!

Виктор бе силен мъж и всичко в живота му се отдаваше отведнъж. Той вървеше по възходящата стълба стремглаво нагоре. Успехът едва смогваше да го догони, за да се изяви славата на този мъж.

Но за беда Виктор заболя. Когато отиде на преглед при лекаря, чу отчайваща диагноза:

– Вие сте безнадеждно болен човек. Това не се лекува. Медицината е безпомощна за вашето състояние.

Виктор имаше много приятели, но когато разбраха, че здравето му не може да се подобри, повечето го изоставиха.

Останаха малцина, които решиха да го подкрепят и използват всякаква възможност за изцерение.

Веднъж при един от малкото му останали приятели, който наричаха Скалата, дойде младеж узнал за обезсърчителната и отчайваща диагноза на „известният“ Виктор.

– Има надежда за вашият приятел, – каза убедително младият човек.

Скалата скочи въодушевено:

– Каква? Какво трябва да се направи?

– Доведете приятелят си в храма.

– Но той вече не може да ходи, – Скалата отчаяно започна да чупи ръце.

– Тогава го занесете там, – предложи младежът.

– И? – попита Скалата.

– Свещеникът ще се погрижи за всичко останало.

– Но той е атеист и цял живот е отхвърлял Бога, – тихо каза Скалата. – Виктор никога няма да се съгласи да го отнесем в храма.

– Не уточнявайте къде ще го занесете, просто му кажете, че това е последната му възможност за изцерение.

Скалата обеща:

– Не мога да го гледам такъв отчаян. Ще направя всичко възможно с Пепо, Дечо и Жоро да го отнесем в храма. Те са готови на всичко за него.

Приятелите му успяха някак да убедят Виктор и той бе внесен в храма.

Докато свещеникът разговаряше с безнадеждно болния и се готвеше да се моли за него, Виктор се разплака.

– Май при него нещата ще се оправят, – предположи Дечо.

Но се оказа съвсем друго. Приятелите на Виктор останаха разочаровани и потресени, когато разбраха за какво точно се е разплакал приятелят им.

– Защо съм тук? – хлипаше Виктор като малко дете. – Всичко в живота си правех, за да не дойда тук …. на собствените си крака …

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Това беше неочаквана загуба. Рени бе сплела ръце върху коленете си и тихо хлипаше:

– Ако знаех по-рано, нещата щяха да бъдат различни. Бяхме толкова близки. Търсех човек, с когото да споделям и Бог ми подари Дида.

В мислите си Рени се върна в раните часове на деня, когато телефона иззвъня. Беше майка ѝ.

– Рени, говорила ли си скоро с Дида?

– Преди една седмица, – уточни Рени. – Защо какво се е случило?

– Дида е мъртва!

– Неее…, – отчаян вик прелетя по жицата. – Но тя беше съвсем здрава.

– Удавила се е във ваната!

Рени не беше на себе си:

– Не може да бъде…. Това е невъзможно. Кажи ми, че се шегуваш, мамо!

Дида уповаваше изключително много на Бог. Библията не излизаше от ръцете ѝ. Христос ги бе събрал, а сега смъртта раздели двете приятелки. Те се молеха заедно и си споделяха всичко, но …

Когато Рени дойде за погребението на Дида, узна нещо за което изобщо не предполагаше, че може съществува.

– Дида се е страхуваше от мъжа си, – каза съседка ѝ. – Веднъж бе много изплашена и сподели: „Той ще се опита по някакъв начин да ми навреди. Не иска да ходя на църква и да се срещам с вярващи хора“.

Очите на Рени се напълниха със сълзи.

– Дори не знаех за това, – изплака тя. – Тя ме питаше как вървят нещата при мен, но защо е мълчала?

Рени се чувстваше безпомощна. Силна болка разкъсваше цялото ѝ същество.

– Можех да се помоля за нея …. само ако знаех …… Бог щеше да ѝ помогне, да се променят нещата в дома ѝ. Защо не ми е казала?

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.