Кога децата ни се учат най-добре?

Нашите деца ходят на училище и получават информация в дадената област. Това достатъчно ли е? Какво ще ги стимулира да учат по-усърдно?

Ученето трябва да бъде едно преживяване, в което всеки да има право да изказва мнението си. Е, може и да греши, но това е именно целта.

Образованието не е свързано с даване на един единствен отговор на въпрос от тест или задача.

Ако децата сгрешат, те ще анализират своите провали и от това ще се поучат. Именно неуспеха поучава.

Това е приложимо не само в училище, но и в живота на всеки човек.

Бог от древни дни е поставил човека под ареста на закона, за да познае превъзходния път на вярата. Чрез закона човек може да познае само образеца на Божията святост и да види своя пълен провал благодарение, на който отрано е познал Божия път на вярата.

Бог и сега ни „заключва“. Нашата природа, обстоятелства, изпитания, лишения, всички те ни свързват и задържа под стража, докато не видим, че единственият изход за нас е Божия път на вярата.

Моисей се опитал със собствени усилия, лично влияние, дори физическа сила да постигне освобождението на народа си. Бог трябвало да го „заключи“ в пустинята за 40 години, за да го подготви за изпълнение на Божията работа.

Бог поръчал на Павел и Сила да проповядват Евангелието в Европа. Те слезли на брега и се отправили към Филипи. Били бити и ги хвърлили в тъмница. Те били „затворници“. Но те уповавали на Бога, пели Му химни в най-мрачния час от живота си и Бог ги избавил.

Апостол Йоан бил заточен на остров Патмос. Той също е бил „затворник“ за известно време. Но ако това не се било случило с него, днес нямаше да имаме откровенията и виденията му от Бога.

Може би и вие имате голяма скръб? Срещнали ли сте разочарование, постигнала ли вие горчива скръб или някаква незаменима загуба? Ободрете се! Вие сте „заключени“ временно от Бога.

Приемете своите мъки, представете пред Бога вашите грижи, дайте Му хвала. Всичко това ще „съдейства за добро“ и разберете, че всичко това прави Бог.
Вие получавате благословение, подкрепа и откровения от Бога, които по друг начин никога не бихте получили. И много край вас получават светлина и благословения, защото вие сте „заключени“.

Вървеше човек из града. Какво ли няма в него?!

Мина край магазина „Егоист“…..

След това край кафене „Лакомник“ ……

Следваше развлекателен център „Свят на страстите“ …..

И накрая църквата.

Ако човек се бе отклонил някъде по пътя в толкова примамливите заведения, дали изобщо щеше да достигне до църквата?

Човек, не умеещ да плува, в паниката си започна да потъва в реката. Той предизвика облак от пръски вода. В реката се появиха вълни, които човекът в страха си прие за опасно течение.

Той започна да се бори  с речните вълни.

Най-накрая човекът съобрази как да се задържи над водата и така доплувал до брега.

Когато излезе от водата, плувецът се огледа и видя, че на реката цари пълна тишина, а той през цялото време се бе борил  с пръските и вълните, които сам бе създал.

Всички неприятности започват от нас самите. Но ако въведеш ред в мислите си, тези главоболия ще приключат.

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..