Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата.

Румен и Спас бързо си пробиха път в навалицата и се устремиха към близкия парк. Двамата седнаха на една пейка.

Спас бе съсредоточен и замислен, а приятелят му го даваше малко несериозно.

Двамата днес слушаха за Стефан, дяконът, който се молеше за враговете си: „Господи, не им считай тоя грях“.

Румен за първи път влизаше в църква. Той не искаше най-напред да отиде, когато Спас го покани, но накрая се реши, като си каза:

„Поне ще имам повод с какво да се шегувам, когато Спас ми заговори за неговия Бог“.

– Е, как ти се стори проповедта, – попита Спас.

– Забелязах нещо много интересно, – засмя се Румен.

– Така ли? – Спас недоверчиво изгледа приятеля си. – И какво бе то?

– Нали този как беше…., – размаха ръка Румен, искайки да си спомни името. – Стефан ли се казваше?

–Да, Стефан, – потвърди Спас.

– Та нали на него небето му се е отворило …., – продължи Румен.

– Е и? – попита с надежда Спас.

– Казвам ти за този отвор в небето, – започна сочейки нагоре с ръка Румен.

Двамата замълчаха известно време.

– Това отверстие, което се споменава, – възторжено възкликна Румен, – е потвърждение, че още преди да сме започнали да изучаваме космоса, вече е съществувал проблема с озоновия слой.

Спас тежко въздъхна и махна с ръка, като си помисли:

„Само това ли? За какво го доведох тогава на църква?“

Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.

Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“

Марко и Стефан седяха един срещу друг и тихо разговаряха.

– Как би нарекъл Великден през тази година? – попита Стефан.

– Какво мога да кажа, – повдигна безпомощно рамене Марко. – Плановете за пътуване са отменени. Църквите остават празни, докато болниците се пълнят. Семейните събирания се заменят с разговори по телефона или чатове. Поради епидемията, голяма част от хората са затворени. Радостта от празника е отстъпила място на страха, изолацията и траура за тези, които сме загубили.

– Тъжен, изключително тъжен Великден, – съгласи се Стефан.

– Но знаеш ли, – Марко погледна приятеля си в очите, – че първата Пасха е предшествана от мрачни климатични промени, болести по животните, а след това и смъртта на първородните в Египет.

– Това, че се чувстваме затворени и изолирани по никакъв начин не може да се сравни с робството на евреите, – тъжно поклати глава Стефан.

– Но поне можем да се причислим към молитвите им за освобождение, – нерадостно се усмихна Марко.

– Е, – добави Стефан, – сега като сме лишени от обредите, то можем по-добре да си спомним за страданията на Христос.

– Най-голямата утеха на Великден тази година е, че Бог познава страданието, – въздъхна Марко.

– За първите последователи на Исус Пасхата започна с радостни възгласи и весели тълпи, но завърши с кръста.

– Вместо учениците да тържествуват, те скърбяха – повдигна вежди Марко. – Заключиха се, страхувайки се, че насилието, на което бяха свидетели ще ги последва.

– Да, но дойде Исус при отчаяните ученици и им каза: “ Мир вам“.

– Сегашният Великден няма да се оживи от писани яйца и семейни събирания. Няма да има абитуриентски балове и сватби. Само изолация с безмилостни лоши новини, – констатира с голяма тъга Марко.

– Но мнозина именно в тези дни ще се изненадат от срещата с Този, който ще ги посрещне с усмивка и думите: „Мир вам“, – обнадеждаващо прозвучаха думите на Стефан.