Димо бе навел глава на Библията и четеше:

– „Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида“.

– Ние не обслужваме бебе в ясла или мъртвец на кръст, – подчерта бащата, който слушаше какво чете синът му. – Ние служим на Исус, който е по-велик от всеки израз, който можем да измислим за Него.

Димо впери поглед в баща си.

– Той се връща в слава много скоро с небесните армии, за да претендира за престола Си, – продължи възторжено бащата.

– Евангелията описват краткото време, когато Исус е живял на земята като Човешки Син, – отбеляза Димо.

– Но Откровението описва Исус такъв, какъвто е сега. Тази книгата не е откровение за религията, а за Исус Христос.

Бащата закрачи из стаята развълнувано и продължи, прибирайки кичур от косата си, който бе паднал върху лицето му.

– Същият Исус, чието раждане празнуваме по време на Рождество, е победителят войн, който в правдата „съди и води война“. Нека се радваме на този празник на откровението за Исус Христос, нашият скоро идващ Цар.

И двамата баща и син запяха:

– Ела Господи Исусе, не като бебе, а като Цар на царете и Господар на господарите. Ела за Своята църква и вземи своите светии…..

Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата.

Румен и Спас бързо си пробиха път в навалицата и се устремиха към близкия парк. Двамата седнаха на една пейка.

Спас бе съсредоточен и замислен, а приятелят му го даваше малко несериозно.

Двамата днес слушаха за Стефан, дяконът, който се молеше за враговете си: „Господи, не им считай тоя грях“.

Румен за първи път влизаше в църква. Той не искаше най-напред да отиде, когато Спас го покани, но накрая се реши, като си каза:

„Поне ще имам повод с какво да се шегувам, когато Спас ми заговори за неговия Бог“.

– Е, как ти се стори проповедта, – попита Спас.

– Забелязах нещо много интересно, – засмя се Румен.

– Така ли? – Спас недоверчиво изгледа приятеля си. – И какво бе то?

– Нали този как беше…., – размаха ръка Румен, искайки да си спомни името. – Стефан ли се казваше?

–Да, Стефан, – потвърди Спас.

– Та нали на него небето му се е отворило …., – продължи Румен.

– Е и? – попита с надежда Спас.

– Казвам ти за този отвор в небето, – започна сочейки нагоре с ръка Румен.

Двамата замълчаха известно време.

– Това отверстие, което се споменава, – възторжено възкликна Румен, – е потвърждение, че още преди да сме започнали да изучаваме космоса, вече е съществувал проблема с озоновия слой.

Спас тежко въздъхна и махна с ръка, като си помисли:

„Само това ли? За какво го доведох тогава на църква?“

Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.