Мълвата бързо се разпространи из Йерусалим:

– Исус идва!

Хората бяха чували за чудесата, които бе извършил. До тях бе стигнало и учението Му.

Последната вест, която узнаха бе:

– Възкресил Лазар от мъртвите, човек, който от четири дни бил в гроба.

За това го очакваха с нетърпение. Искаха да видят с очите си Този, Който смятаха, че ще ги отърве от римското господство.

Посрещнаха Исус с палмови клони и триумфален вик:

– Благословен, Който идва в името Господне, Царят на Израил.

Дори фарисеите признаха със страх:

– Светът е тръгнал след него.

Скоро след това Филип се срещна с Исус насаме.

Тогава Той не говореше като победител.

– Не планирам бунт или заговор, за да установя властта Си тук, – бе споделил Той. – Дойдох да бъда слуга на всички.

Филип бе разочарован, защото го чу да говори за смъртта Си, а той се надяваше като всички, че това е новият Юдейски цар.

Исус го разбираше напълно, за това само добави:

– Единственият начин да дадеш плод е да бъдеш като житно зърно, което пада в земята и умира.

Филип изобщо не осъзнаваше какво искаше да му обясни Исус.

За нас днес на Цветница е важно да размишляваме, какво е било наистина важно в този ден.

Популярността и светският успех са временни.

А ако искаме да даваме плод, трябва да поверим всичко на Него, да посеем семена, които са ни дадени, да бъдем жива жертва и да Му служим вярно.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Когато кралица Елизабет II посети Нигерия през 1956 г., тя положи венец на надгробния камък на шотландката .

Мери не отиде в Африка под ръководството на британската корона. Тя служеше на друг цар.

Дете на баща насилник, алкохолик и ревностна майка християнка, Мери научи как да оцелява в бедняшките квартали на Шотландия.

Като младо момиче тя четеше редовно своята Библия. Заради насилието на земния ѝ баща, Мери се страхуваше да говори пред мъже, но никога не се съмняваше в безусловната любов на Своя Небесен Баща.

Когато научи за смъртта на д-р Дейвид Ливингстън в Африка, тя беше дълбоко развълнувана от молбата му някой да довърши работата му.

През 1876 г. тя отплава за Западна Африка. Много страхове, в резултат от травматичното ѝ детство, я преследваха. Но един по един тя ги преодоляваше и се превръщаше в част от африканската общност.

Мери се грижеше за изоставени деца. Застана твърдо срещу малтретирането и обичаше африканския народ с цялото си сърце.

Когато я наградиха с Малтийски кръст, тя го запази в тайна.

След смъртта ѝ вярващите изпяха „ Слава на Бога, от когото произтичат всички благословии “ в памет на Мери Слесър, която бе намерила силата да преодолее кошмарното си детство и да протегне ръка на други малтретирани момчета и момичета.

Преодоляването на личните страхове е процес, който продължава понякога цял живот.

Това е възможно само със знанието, че любовта е по-голяма от страха и че Бог ни обича безкрайно много.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.