Динка растеше. Пожелаваха ѝ да стане лекар, адвокат, певец, инженер, ….

Тя осъзнаваше ясно:

– Ако кариерата ми носи много пари, ще бъда включена в този списък.

Динка бе тинейджър и искаше да знае:

– Коя съм аз? Какво трябва да правя на земята? Каква е моята цел? Къде точно трябва да бъда?

Тя отчаяно се нуждаеше от отговори. Питаше родителите си, приятели, някой член на семейството, учителите, …

Те и даваха някакъв отговор според техните разбирания.

– А дали са сигурни в това, което ми казват? – повдигаше вежди Динка. – Не мога да отговоря на този въпрос сега.

Търсим отговори на въпросите си на грешни места.

Как може глината да пита друга глина за причината на съществуването си? От къде тя ще знае? Всъщност глината нищо не знае.

Единственият, който има правилния отговор за глината, е Грънчарят!

Той е създал глината. Представил Си как ще изглежда, нейната функция, нейното предназначение и цялото ѝ съществуване.

Исус знаеше кой е Грънчарят и Той отиваше при Него за всеки въпрос, който Му хрумваше.

Заради доверието Си, Той можеше да застане с увереност и да каже:

– Трябва да проповядвам Божието царство и на другите градове, защото за тази цел съм изпратен.

Намерихте ли своята цел?

Никога не е е твърде късно.

Спрете да тичате към глината и бягайте към Грънчаря. Той има всички отговори, които някога бихте могли да поискате.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Двадесет и четири часовият цикъл на новините процъфтяват от тревожност и страх.

Социалните медии разпалват семената на недоволство и завист, които лежат дълбоко в сърцето ни.

– И все пак, – казваше си с надежда Емил, – ние изпълнени с Божия Дух, сме предназначени да търсим живот, когато всичко, което виждаме, е смърт. Поканени сме да видим доброто в света, знаците на Божието царство, които нахлуват едва доловимо и дискретно.

Баща му често му напомняше:

– Като тези, които са били съживени от смъртта, ние сме предназначени да живеем и отразяваме, преследвайки смислени взаимоотношения, които внасят живот в света и се отдаваме на призвания и хобита, които сочат към истината, че Бог винаги е там, където някога е царувала смъртта.

Емил се усмихна:

– Ние не заслужаваме любов, но тя промени начина, по който се отнасяме към другите, особено към онези, които се борим да обичаме. Ако Бог може да ме обича в най-лошия ми момент и да види в мен добро и красиво бъдеще, мога ли да направя същото за онези, които се нуждаят от обич?

Всеки от нас има хора в живота си, които са източник на болка или конфликт.

Може би често отчаяно сме заявявали:

– Те просто никога няма да се променят. Оставени на себе си, това е абсолютно вярно. Мъртвите хора не живеят. Тоест, те не живеят, освен ако
Авторът на живота не ги погледне влюбено и не вдъхне живота си в дробовете им.

Можете ли да поддържате надеждата точно в този момент, че Господ копнее да извърши точно това дело днес, както го е правил и преди?!