Архив за етикет: хълм

Спри да гледаш назад

Ирена стоеше на хълма и гледката я опияняваше. Слънчевите лъчи обливаха ярко долината и я правеха приказна.

Тя за малко се бе върнала в бащиния си дом, преди да замине със съпруга си на друго място да служи.

– Ех, ако можеше да останем, – въздишаше тежко Ирена. – Щях да се чувствам по-добре, ако бях по-близко до майка ми. А и работата ми, в нея имаше такъв голям потенциал…..

Внезапно тя долови глас:

– Спри да гледаш назад. Насочи погледа си към мястото, където ти предстои да бъдеш.

Тези думи поразиха дълбоко Ирена и тя си спомни за жената на Лот.

Осъзнавайки се, тя извика:

– Какво направих? Сравняването на миналия живот със сегашния ограби мира ми.

Без да разбира Ирена бе силно привързана към дома си, кариерата и отговорностите, които имаше досега.

Но тя откликна на Божите нежни предупреждения и се фокусира върху Господното присъствие.

Божията любов, напътствие и цел върнаха мира в душата ѝ.

В търсене на покой

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Всички се раждаме и умираме

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

Нов поглед

Утрото настъпваше с бързи крачки. Иззад хълма слънцето се издигна и пое пътя си по небето.

Валери държеше Библия в ръцете си. Току що бе прочел 13 глава от Първото послание към Коринтяни.

Беше се размисли.

– Как би звучал в съвремието този откъс? – запита се той.

Валери взе няколко празни листа и започна бързо да пише.

“ Ако говоря добре като учен, а любов нямам, аз съм нищо.

Ако имам награди и дипломи, владея съвременните методи, но нямам частица в себе си от любовта, аз съм човек за съжаление.

Ако мога да обидя опонентите си в спор, така че да изглеждат като глупаци и нямам възможност да се грижа за себе си, аз съм кръгла нула.

Ако имам велики идеали, планове и прекрасни видения, а нямам любов, която да се поти, да кърви, да плаче и да се моли за другите, аз съм човек, който не принася полза.

Ако се откажа от всички перспективи и напусна своя дом, приятели си, отдам се на показната жертва на мисионерска кариера, но стана кисел и егоистичен сред ежедневните проблеми.

Пренебрегна мисионерския живот, макар тялото ми да понася жегата, потта, развалата и гнилостта на мястото, където съм отишъл, за да занеса Благата вест, а любов нямам, аз оставам нечут.

И добродетелта престава да бъде част от мен.

Ако мога да излекувам всички заболявания и неразположения, но наранявам сърцата и чувствата на другите поради липса на любов, аз съм безотговорен.

Ако пиша книги и публикувам статии, които карат света да се замисли върху жертвата на Христос, но в тях отсъства любовта, аз съм безполезен.

Още по-лошо, може да съм компетентен, зает, точен и добре обучен но подобно на църквата в Лаодикия, ако съм хладък, нито топъл, нито студен, Христос ще ме повърне из устата Си“.

Валери престана да пише. Той се загледа навън в светлия ден, а сърцето му се сви от болка.

– Трябва да посветя живота си не на безсмислени неща, а на стойностни, от които извира любов, разкриваща Господа.

Всеки нов ден, който ни подарява Бог, е нова възможност. Нека не я пропускаме.

Какво става, когато се намесваш в чуждите работи

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.