Дошло утешението в едно хубаво село с къщи като дворци, където живеели най-богатите хора.

Помислило си, че тук ще може малко да се отпусне и да си почине от непрестанния труд по градовете и селата.

В края на краищата тези тук имали всичко.

Но къде ти?

Оказало се, че именно тук трябвало да работи с пълна сила, много и усърдно, без умора, с пот на челото.

Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:

– Който рано става, нему Бог дава!

И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.

И така ден след ден, седмица след седмица.

И сам недоумяваше:

– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.

Сканирането на мястото е станало през 2011-2012 г.

Според участниците в проекта, изследванията ще ни помогнат да научим повече за това как хората са живели в Помпей преди изригването на Везувий.

Чрез използването на съвременни технологии е направено възможно по-подробно и точно да се предаде домът на Луций Цецилий.

В допълнение към тази структура, учените са намерили останките на фрагменти от други сгради, включително механа, пералня, пекарна и малки части от градините.

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…