Срамът не ревеше. Той шепнеше фино, дори не се забелязваше.

Разкриваше се чрез колебанието да се вдигнат ръце по време на богослужение или когато избягвате зрителния контакт, когато ви питат как сте.

Какво си мислят някои, когато се срамуват?

– Бог обича хората, но не и мен след това, което направих.

Когато Симо чу такава изповед, реагира бързо:

– Човече, ти бъркаш осъждането и срама. Едното те връща към Бога, другото те убеждава да останеш скрит.

Ето как звучат и двете.

– Има нещо по-добро, ела по-близо, – говори Осъждането.

– Трябва да знаеш нещата по-добре, – обвинява Срамът. – Стой настрана.

Има хора, които живеят под тежестта на втория глас, дори и след като са започнали да ходят с Бога.

Има моменти, в които чуват лъжи и вярват достатъчно дълго, за да се свият.

Исус не одобрява греха, но покрива срама.

Тези, които гледат към Него са сияещи. Не са виновни. Не са дисквалифицирани. Не са наполовина чисти.

Когато погледнете Спасителят, вашият срам няма къде да се скрие. Той не е вашето наследство, но свободата е.

Ако срамът ви държи мълчаливи, погледнете Господа в очите.

Вие не сте сбор от вашите провали.

Вие сте този, който Той защити и все още нарича любим.

Исус не просто ви прости миналото, Той заглуши гласовете, които се опитват да ви определят чрез него.

Срамът губи хватката си, когато си спомните чий сте. Не му позволявайте да напише много глави от историята ви.

Достатъчно сте слушали:

– Ти си разбит и твърде далече от Бога.

Изберете да слушате Гласът, Който казва:

– Ти си простен. Обичан. Свободен. Аз не те осъждам.

Нека да живеем като изкупени и да заглушаваме всеки глас, който казва друго нещо.

Веднага след като се върнаха от пазара, Борис се нахвърли върху прасковите.

Бързо захапа една, а на лицето му се изписа кисела гримаса:

– Толкова привлекателно изглеждат, а са кисели.

Майка му се засмя:

– В продължение на много години и аз правех същата грешка.

– Каква грешка, прасковите са кисели? – възмущаваше се Борис.

Майка му бе търпелива жена, за това продължи спокойно:

– Най-накрая осъзнах, че едно дърво може да бъде високо, силно, мощно и красиво, но да дава плодове негодни за храна.

– Тези праскови не са добре узрели навярно, – отбеляза Борис.

– Така е, – съгласи се майка му. – Плодът може да бъде добър, но не узрял, така че не е било времето да го откъснат. Такъв плод е кисел или има тръпчив вкус.

– Ако откъсна зелена ябълка, – започна да разсъждава Борис, – тя ще бъде кисела, дори горчива.

– Но ако не я откъснат прибързано, тя ще бъде сладка и сочна, – допълни майката.

Борис бе напълно съгласен с това.

– Това важи и за хората, – вметна майката. – Ако прибързано се назначи такъв човек на ръководна позиция, който още не е узрял, последствията ще са катастрофални.

– Ами ако е почнал да зрее? – попита Борис.

– Няма как да го накараш по-бързо да узрее, – усмихна се майката. – Ако той не е в състояние да се справи със отговорностите си, избереш ли го и двамата ще съжаляват по-късно.

Борис погледна прасковата в ръката си:

– Ако я оставя по-дълго време, дали ще узрее? – попита той.

– Ще узрее, но няма да има същия вкус, ако бе останала на дървото, – отговори майка му.

– А как да позная дали човек е годен за даденото място? – Борис бе неспокоен.

– Видът му може да е прекрасен, но да няма необходимия характер. По какво ще го познаеш ли? По делата му. Те разкриват това, което е скрито в човека, – поясни майката.

Христо работеше на новостроящата се магистрала. Той бе шофьор.

Един ден заедно с други негови колеги го командироваха чак в Ихтиман, да помагат за поправка на пътната настилка.

Когато се върна, той сподели с приятеля си Милан:

– И там има цигани, но не са като нашите тук.

– Какво им е? – изненадано го изгледа Милан.

– Не крадат, не лъжат и много работят, – поясни Христо.

– Бре бре …, – възкликна изумен Милан.

– Някакви … евангелисти били, – доуточни Христо. – Много бяха любезни и внимателни. Един от нашите се опита нещо да ги обиди, но те кротко го посъветваха, да не прави така.

Милан се почувства изобличен. И той се водеше като тези цигани евангелист, но досега нищо не бе казал на Христо за Христос и това, което е направил за хората.

По-късно останал сам, Милан си казваше:

– Аз мълча и чакам удобен момент да говоря ….., а тези хора са споделили Благата вест чрез живота си …

Размисли се.

Накрая реши:

– Или съм с Христос, говорейки и живеейки като Него или по добре да не се наричам с Исусовото име.

Досьо бе примрял от възторг:

– Боже мой. Чух френски, немски, словашки, гръцки, английски, ……. молитви да отекват в църква.

Така на родните си езици хората слушаха за Божията любов.

Красотата на събирането се увеличи още повече, когато хората осъзнаха, че това се случва на Петдесетница.

Не, това не беше първата такава след смъртта и възкресението на Исус.

Всичко се случваше в наши дни.

Чутото на Петдесетница, продължава да се споделя по целия свят и хората все още откликват с вяра.

Жителите на Вавилон, които говореха един език, пожелаха да си построят висока кула, за да си направят име. Бог обърка езиците им и ги разпръсна по цялата земя.

На Петдесетница хора от различни народи и езици чуха благата вест на собствения си език.

Бог им даде разбиране, вместо объркване. Той обърна това, което бе направил във Вавилон, за да бъдем днес Негови свидетели в Йерусалим, в цяла Юдея, Самария и до краищата на земята.

Нека подобно на първите вярващи в Исус на Петдесетница, да разказваме за Божията любов и посланието да бъде чуто на всеки език, говорещ се по света.

След като закопча колана си Здравка попита:

– Татко, какво правиш на работата си?

– Всеки ден е различно, – отговори бащата, – но каквото и да правя, показвам на хората, с които работя, че са важни.

– Какви неща би могъл да направиш, за да ги насърчиш, че са важни? – попита учудена Здравка.

– Трябва да си уверена, че всеки е ценен за Бог. Той обича всички. Любовта му е много по-голяма, отколкото можем да си я представим ……

– Това го знам , – Здравка прекъсна баща си. – Извинявай, но аз знам че Бог ни обича много. Интересуваше ме как мога другите да убедя в това?

– Божията любов изпълва сърцата ни. Тя прелива. Тази преливаща любов е предназначена за другите. Усещайки и осъзнавайки я, хората се чувстват важни.

– Какво е чувството от Божията любов? – полюбопитствува Здравка.

– Може би топла прегръдка от някой, на когото имаш доверие. Безопасно място за сън. Радостта да бъдеш видян и познат.

– Как изглежда Божията любов? – Здравка питаше ококорила очи.

– Може би някой, който отстоява това, което е правилно. Храна, споделена с хора, които те интересуват. Усмивки, които те карат да се чувстваш като у дома си.

– А как звучи Божията любов? – продължи с въпросите си Здравка.

– Смях с приятели. Любима песен или някой, който да ти каже: „Вярвам в теб. Ще успееш“.

– О, това е чудесно, – възкликна Здравка. – И аз ще правя така.