Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.

Младен сподели:

– Болката е странно нещо, нали? Искам да кажа, ако си като мен, просто искаш тя да свърши в момента, в който започне. Същото е и с тъгата.

– Да, но в болката и тъгата се крият красота и мъдрост,- повдигна вежди Орлин.

– Живях и се борих с тежка депресия повече от 20 години, – въздъхна Младен. – През този период не можех да си спомня какво е да си щастлив. Не знаех защо изобщо съм жив. Това напълно ме изтощаваше, но Бог ме освободи от всичко това.

– Интересно, не знаех, – повдигна рамене Орлин.

Двамата се познаваха отскоро. Бяха се запознали в църквата.

– Без депресията вероятно нямаше да се занимавам с музика, – продължи Младен. – В тези борби научих много за себе си. Открих грешките си, слабостите си. Научих се да бъда състрадателен, да бъда емпатичен и това ми даде голяма любов към неудачниците, както хората, така и животните.

– Повечето хора крият чувствата или емоциите си в тези тъжни моменти – отбеляза Орлин – и отказват шанса да станат по-пълноценни човешки същества.

– Виждаш ли, отчаянието е силно свързано с надеждата, – усмихна се Младен.

Търсете лъча надежда във всички обстоятелства, в които се намирате.

Той е там.

И един ден ще погледнете назад и ще видите надеждата, която е била там през цялото време.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Матилда бе убивала нееднократно. За това бе осъдена на повече от двадесет години затвор.

В последно време се говореше следното за нея:

– Матилда се е поправила. Тя е станала християнка.

На адвокатът Методиев бе предложено:

– Бихте ли представлявали Матилда, която е в затвора, но се е променила към добро. Поискала е да подаде молба за условно освобождаване.

Методиев бе християнин. След предложението той дълго обмисля нещата.

Накрая мотивиран от вярата си реши:

– Трябва да ѝ осигуря правото на защита, но ще позволя съдията сам да вземе решението. Аз не извинявам по никакъв начин нейните престъпления, но търся справедливо прилагане на закона.

В резултат на това си решение той получи множество нападки, отчуждение от роднини и близки, дори и смъртни заплахи.

Справянето с опасни нарушители изисква голяма проницателност. И все пак понякога Бог ни призовава да молим за милост за хора, които всъщност не я заслужават.

Матилда почина в затвора и кой знае дали обръщането ѝ във вярата е било искрено или циничен трик за освобождаване?

Въпреки това, като хора, които получават Божията милост, е нужно да бъдат милостиви, когато Бог ги призовава.