Мирон и Дечо през жегата се бяха приютили под голямото дърво на улицата пред домовете им.

– Вероятно си попадал на фразата „Случи се“, – поде разговора Мирон.

– О, тя много често се повтаря, може би като оправдание, – отбеляза Дечо.

– В оригинал „it came to pass“ буквално означава „дойде да отмине“, – обясни Мирон.

– Е, фразата не е „Стана.“ В оригинал „it came to stay“ , което буквално е „дойде да остане“, – засмя се Дечо. – Но защо ми казваш всичко това?

– Същото се отнася и за нашата духовна долина. Няма да е все така. Ще премине, – поясни Мирон. – Докато не стане това, ние сме там. И това, което правим през това време, често определя и резултата.

– Някъде бях чел следното:“Понякога, когато си в пълна тъмнина, си мислиш, че си погребан. Но всъщност, ти си бил посаден“, – припомни си Дечо. – Мисля, че това напълно съответства на мислите ти.

– Интересна мисъл, – съгласи се Мирон, – но когато се чувстваме далеч от Бога, трябва да видим как Той ни изгражда и променя.

– Когато трудностите застанат на пътя ни, ние или бягаме от Бог, или към Него, – тъжно констатира Дечо.

– Ако се отдалечаваме от Господа, ние никога няма да разберем какво е искал да ни покаже в този момент, но когато тичаме към Него, ще Го опознаваме по-добре, ще го обичаме по-дълбоко и ще Му се доверяваме с цялото си сърце, – възторжено възкликна Мирон.

– Трябва да осъзнаем, че няма как да победим нищо чрез собствените си сили, – поклати глава Дечо. – Истината е, че когато признаем слабостта си, тогава ще открием Неговата сила в изобилие. Ще достигнем ново ниво в живота си.

– Въпреки че никой от нас не очаква с нетърпение тези трудни моменти, а в тях има толкова много растеж, – отбеляза Мирон. – Но когато всичко свърши ще разберем, че Бог е работил и ни е променял през това време.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.